— А не, никакво връщане назад! Не и след като стигнахме чак дотук.
— Ако трябва, ще се върна и сама. Не тръгвам никъде, докато не намеря Вълчо — заяви решително тя.
Джондалар поклати глава, като я видя, че поема обратно по следите. Беше очевидно, че е непреклонна. Досега вече щяха да са изминали доста път, ако не беше звярът. А колкото до него, той нямаше нищо против Вълчо да остане при Шарамудоите.
Айла продължаваше да подсвирква и изведнъж, в момента, в който тя отново навлезе в гората, звярът се появи от другата страна на поляната и се втурна към нея. Той се хвърли към младата жена, едва не я събори, постави лапите си на раменете й, близна я по устните и леко я ухапа по брадичката.
— Вълчо! Ето те най-сетне! Къде беше! — възкликна тя, като го сграбчи за врата, потри лицето си в муцуната му и допря зъбите си до челюстта му в отговор на неговия поздрав. — Толкова се тревожих за теб. Не бива да изчезваш така.
— Мислиш ли, че вече можем да тръгваме? — попита Джондалар. — Загубихме половината сутрин.
— Добре поне че се върна и няма да ни се наложи да изминаваме целия път обратно — каза Айла и се метна на гърба на Уини. — Накъде искаш да вървим? Аз съм готова.
Мълчаливо тръгнаха през пасбището, ядосани един на друг, и яздиха така, докато стигнаха до един хребет. Докато се движеха покрай него, търсеха място, където да го преминат. Приближиха стръмен каменист склон, но той им се стори много несигурен и Джондалар продължи напред, търсейки друго удобно място. Ако бяха без конете, можеха лесно да преминат хребета, но единственото място, сравнително удобно за преминаване на конете, изглежда, беше склонът на една плъзнала се надолу скала.
— Айла, мислиш ли, че конете ще могат да изкачат тази стръмнина? Струва ми се, че няма друг път, освен ако не решим да се върнем в ниското и да се опитаме да заобиколим.
— Ти каза, че не искаш да се връщаме — отговори му тя, — особено заради някакъв си звяр.
— Така е, но щом се налага, ще трябва да го сторим. Ако смяташ, че е твърде опасно за конете, няма да се опитваме да изкачваме стръмнината.
— Ами ако бях решила, че е твърде опасно за Вълчо? Тогава щяхме ли да го зарежем?
За Джондалар конете бяха полезни и макар че харесваше вълка, мъжът просто не смяташе за необходимо да се бавят заради него. Но очевидно Айла беше на друго мнение и той усети, че нещо ги разделяше. Между тях съществуваше някакво напрежение, вероятно поради това, че тя искаше да остане при Шарамудоите. Помисли си, че когато се отдалечат достатъчно, тя отново ще очаква с нетърпение крайната цел на пътешествието им. Не искаше да я наскърбява повече, затова каза:
— Не че съм искал да изоставя Вълчо. Просто си мислех, че той ще ни настигне както преди. — Не бе искрен, защото в онзи момент беше готов да го изостави.
Тя долови, че има и още нещо, но не й се искаше разногласието им да ги раздалечава, а и след завръщането на Вълчо чувстваше облекчение. Щом безпокойството й премина, ядът й се изпари. Слезе от коня и започна да се изкачва по склона, за да провери дали е безопасен. Не беше съвсем сигурна, че конете ще се справят, но Джондалар беше казал, че ако не успеят, ще потърсят друг път.
— Джондалар, не съм напълно сигурна, но ми се струва, че трябва да опитаме. Като че ли не е толкова опасно, колкото изглежда. Ако конете не се справят, ще се върнем да потърсим някакъв обходен път.
В действителност теренът не беше толкова нестабилен, колкото изглеждаше. Въпреки няколкото критични момента, останаха изненадани от това как конете преодоляха стръмнината. Зарадваха се, когато тя остана зад гърба им, но по-нагоре се натъкнаха на още няколко трудни участъка. Благодарение на взаимната им загриженост и тревогата за конете, враждебността в общуването им беше преодоляна.
Склонът не представляваше трудност за Вълчо. Той тичешком се изкачи до върха и отново слезе, докато те внимателно водеха конете нагоре. Когато се изкачиха, Айла му изсвири и зачака. Джондалар я наблюдаваше и си мислеше, че е прекалено загрижена за звяра. Зачуди се защо е така, помисли дали да я попита, но реши да не го прави, за да не я разгневи. Но после все пак се обърна към нея:
— Айла, може би бъркам, но ми се струва, че сега си по-загрижена за Вълчо от преди. По-рано му позволяваше да се отдалечава и да се връща, когато си поиска. Ще ми се да разбера какво те тревожи. Нали самата ти каза, че между нас не бива да има тайни.
Тя въздъхна дълбоко и притвори очи, после сбърчи чело и го погледна.
— Имаш право. Не че крия нещо от теб, а просто сама се опитвам да го скрия от себе си. Спомняш ли си онези елени, които сваляха мъха от рогата си?