— Да.
— Не съм съвсем сигурна, но ми се струва, че е дошъл сезонът на Удоволствията и за вълците. Даже не ми се ще да мисля по този въпрос, но Толи го повдигна, когато разказвах как Бебчо си отиде, за да си намери другарка. Тогава тя ме попита дали според мен и Вълчо ще ме напусне някога, както стана с Бебчо. Джондалар, не искам да се разделям с Вълчо. Той ми е почти като дете, като мой син.
— А какво те кара да мислиш, че ще те напусне?
— Преди да си отиде завинаги, Бебчо все по-често и по-често започна да се губи някъде. Отначало за ден, после за няколко дни, а понякога, когато се връщаше, виждах, че се е бил. Знаех, че си търси другарка. И си я намери. Сега, всеки път, когато Вълчо изчезне, се боя, че си търси другар.
— Значи това било. Не знам дали бихме могли да направим нещо, но наистина ли има такава вероятност? — попита Джондалар.
Неволно си помисли, че му се иска да е така. Той не желаеше тя да се чувства нещастна, но вече имаше няколко случая, когато вълкът ги беше забавил или беше станал причина за възникване на напрежение помежду им. Трябваше да си признае, че ако Вълчо си намереше другарка и изчезнеше с нея, той щеше да му пожелае всичко хубаво и да се зарадва, че ги е напуснал.
— Не знам. Досега винаги се е връщал и, изглежда, му е приятно да пътува с нас. Приветства ме като член на неговата глутница, но нали знаеш как е с Удоволствията. Те са мощен Дар. Нуждата от тях може да бъде много силна.
— Вярно е. Не знам дали би могла да направиш нещо, но съм доволен, че ми разказа всичко това.
Продължиха да яздят, без да разговарят, докато изкачиха друга високопланинска ливада, но мълчанието помежду им беше приятелско. Беше доволен, че бе споделила опасенията си с него. Сега поне разбираше малко по-добре странното й поведение. Тя просто се беше държала като прекалено загрижена майка и той се радваше, че всъщност не е такава. Винаги беше съжалявал момчетата, чиито майки не им позволяваха да вършат неща, които можеха да се окажат опасни, като например да влизат в пещери или да се катерят по дървета.
— Айла, виж, дива коза — каза й, сочейки пъргавото и красиво животно с дълги, извити рога. То се беше изправило на една скала, надвиснала над стръмнина високо в планината. — По-рано ходех на лов за такива животни. А я виж по-нататък. Това са диви антилопи!
— Това ли са животните, за които ходят на лов Шамудоите? — попита Айла, докато наблюдаваше антилопите родственици на дивата планинска коза, но с по-малки, изправени рога, които скачаха от един недостъпен връх на друг и от една стръмна скала на друга.
— Да. Аз съм бил с тях.
— Че как може да се ходи на лов за такива животни? Как стигате до тях?
— Важното е да успееш да се изкачиш зад тях. Обикновено те през цялото време гледат надолу, откъдето очакват опасност и затова ако успееш да излезеш над тях, можеш да се приближиш и да убиеш някоя. Нали разбираш какво преимущество може да е копиехвъргачът.
— Това ме кара да ценя още по-високо одеждите, които ми даде Рошарио.
Продължиха да се изкачват и следобед достигнаха точно до местата на вечния сняг. От двете им страни се издигаха голи стени, по които добре се виждаха заледени и заснежени участъци. Билото се открояваше на фона на синьото небе и като че ли водеше до самия край на света. Когато се изкачиха най-горе, спряха и се огледаха. Гледката беше величествена.
Добре се виждаше целият път, който бяха изминали от горския пояс до билото на планината. Под тях покритите с вечнозелена растителност склонове скриваха твърдите скали и неравния терен, с който се бяха борили. На изток, в ниското, се виждаше дори равнината, с преплетените ленти на течащите през нея реки. Това изненада Айла. От ледения планински връх Великата майка река изглеждаше като няколко водни браздички и на жената просто не й се вярваше, че преди цяла вечност са изнемогвали от жега, докато са пътували покрай нея. Пред тях се виждаше следващият планински хребет, който беше малко по-нисък, а от него ги отделяше дълбока долина с островърхи зелени дървета. Недалеч от тях се извисяваха скованите от искрящ лед върхове.
Айла се оглеждаше с благоговение и грейнали от почуда очи. Беше потресена от величието и красотата на гледката. Облаците пара, които излизаха от устата й, се открояваха на фона на студения прозрачен въздух и подчертаваха възбуденото й дишане.
— Джондалар, та ние сме по-високо от всичко. Никога не съм се качвала толкова високо. Имам чувството, че сме на върха на света! И е толкова… толкова красиво, толкова вълнуващо!
Докато наблюдаваше удивлението, изписано на лицето й, искрящите й очи, красивата й усмивка, мъжът усети как вълнението й се предава и на него и изведнъж изпита непреодолимо желание.