Преди да поемат отново, тя постоя известно време до кобилата, като я успокояваше и й благодареше с помощта на специалния език, който беше измислила в долината. Дори не й хрумна мисълта, че е възможно Уини да не я разбира. Езикът й беше познат и й действаше успокоително, кобилата определено реагираше на някои звуци и движения като на сигнали.
Докато тя говореше, дори Рейсър наостри уши, глава и изцвили, а Джондалар предположи, че тя контактува с конете по някакъв специален начин, който той не беше в състояние да схване, макар да разбираше малко от него. Това беше част от нейната тайнственост, която го привличаше.
Спуснаха се надолу по разровения и насечен терен, като вървяха пред конете, за да ги водят. Вълчо, който беше прекарал нощта в шатрата и в началото не беше особено мокър, не след дълго подгизна така, че изглеждаше по-зле и от конете. Дебелата му и обикновено пухкава козина сега бе прилепнала към тялото му, като го смаляваше и очертаваше костите и стегнатите му мускули. Пропитите от влага кожени връхни дрехи на мъжа и жената бяха достатъчно топли, макар че допирът до тях не беше съвсем приятен, особено от вътрешната страна на качулките, където козината беше мокра и сплъстена. Скоро по вратовете им започна да се стича вода, но те едва ли можеха да направят нещо, за да облекчат положението си. От свъсените небеса продължаваше да се лее дъжд и Айла реши, че такова време не й харесва. През следващите няколко дни, докато слизаха по планинския склон, валя почти непрестанно. Когато стигнаха до високите иглолистни дървета, клоните им донякъде ги предпазваха от влагата, но когато излязоха на една широка тераса, повечето дървета останаха назад. Реката бе все още далеч под тях. Айла разбра, че реката, която беше видяла отвисоко, вероятно се намира по-далеч и дори е по-голяма, отколкото си бе представяла. Макар че от време на време отслабваше, дъждът не спираше. Лишени от прикритието на дърветата, колкото и несигурно да беше то, те бяха мокри до кости и се чувстваха отвратително. В едно отношение обаче успяха да се възползват от ситуацията. Можеха да яздят конете, макар и не през цялото време.
Придвижваха се на запад, като пресичаха от разположените една под друга тераси от льосова почва, смъкнала се от планината. Онези от тях, които се намираха по-високо, бяха прорязани от безброй пълноводни малки поточета, стичащи се от планинските върхове в резултат на поройния дъжд, който се лееше от небето. Вървяха трудно, но упорито през калта, а на няколко пъти пресякоха и развихрени ручеи, сурнали се по склона от високото. Слязоха още една тераса по-надолу и неочаквано се натъкнаха на малко селище.
Грубите дървени заслони, малко по-солидни от навеси, очевидно изградени набързо, изглеждаха разнебитени, но въпреки това предлагаха известна защита от постоянните валежи и пътниците им се зарадваха. Забързаха към тях. Слязоха от конете и съзнавайки, че опитомените животни можеха да предизвикат страх у непознатите хора, изрекоха високо няколко фрази на езика на Шарамудоите, надявайки се, че те ще прозвучат познато на обитателите на постройките. Но отговор не последва и когато се вгледаха по-внимателно, разбраха, че наоколо няма жива душа.
— Сигурен съм, че Майката съзнава колко ни е нужен подслон. Дони няма да има нищо против, ако влезем — рече Джондалар, като пристъпи в една от колибите и я огледа.
Тя беше съвсем празна; само един кожен ремък висеше на някаква кука. Пръстеният под беше разкалян от потока, който бе минал през него. Излязоха и се отправиха към най-голямата постройка. Когато я приближиха, Айла осъзна, че липсваше нещо важно.
— Джондалар, къде е донии? Няма фигура на Майката, която да пази входа.
Той се огледа и кимна.
— Това сигурно е временен летен бивак. Не са оставили донии, защото не са призовали Майката да го пази. Онзи, който е издигнал тези постройки, не е имал намерение да живеят тук и през зимата. Напуснали са ги, заминали са и са взели всичко със себе си. Може би са се качили на по-високо място, когато са започнали дъждовете.
Когато влязоха в по-голямата сграда, откриха, че тя е по-солидна от другата. Имаше незапълнени пукнатини в стените и покривът течеше на няколко места, но грубият дървен под беше издигнат над равнището на лепкавата кал, а няколко дървета за огрев бяха разпръснати край огнище, изградено от камъни. Това беше най-сухото и най-уютно място, което бяха виждали от дни наред.
Излязоха, откачиха плазовете и въведоха конете в постройката. Айла накладе огън, а Джондалар влезе в една от по-малките сгради и започна да измъква дърва от сухите вътрешни стени. Когато се върна, тя вече бе опънала дебели върви напреко на помещението, бе ги вързала за куките, които бе открила на стената и тъкмо простираше на тях мокри дрехи и завивки. Той й помогна да просне палатката на едно въже, но им се наложи да я сгънат на няколко пъти, за да избегнат постоянно стичащата се от покрива струя.