— Трябва да поправим покрива — каза Джондалар.
— Видях, че наблизо расте хвощ. Бързо ще сплетем листата му и ще запълним с тях дупките.
Излязоха навън, за да наберат от грубите и доста твърди хвощови листа, с които да запушат пробития покрив. И двамата нарязаха по един наръч от растенията. Дължината, на увитите около стеблата листа беше към 60 сантиметра, ширината им бе 2 — 3 сантиметра, а краищата им бяха изтънени и заострени. Айла вече му беше показвала как се сплитат растения и след като я наблюдава известно време, за да види какъв начин използва, та да получи квадратни плоски рогозки, той също се зае с изработката им. Жената сведе поглед към онова, което майстореше, и се усмихна. Не можеше да се сдържи. Все още не бе преодоляла напълно изненадата си от това, че Джондалар можеше да върши женска работа, и желанието му я изпълваше с радост. Тъй като работеха и двамата, скоро успяха да измайсторят толкова рогозки, колкото бяха пробивите на тавана.
Постройките бяха изградени от твърде тънки тръстикови растения, прикрепени към основна рамка от стволове на дървета не по-големи от фиданки, завързани помежду си. Макар че не бяха направени от дъски, постройките бяха подобни на конусовидните жилища, които Шарамудоите строяха. Различаваха се само по това, че хоризонталната греда на покрива не беше наклонена и че бяха асиметрични. Стената, на която се намираше входът и която гледаше към реката, беше почти вертикална; противоположната стена се облягаше на нея под прав ъгъл. Краищата бяха спуснати, но можеха да се вдигат на подпори подобно на сенници.
Излязоха и завързаха рогозките с ивици от нарязаните надълго твърди и жилави хвощови листа. Имаше две дупки близо до върха, които дори почти двуметровият Джондалар трудно можеше да достигне, а и двамата смятаха, че постройката едва ли ще издържи, ако някой от тях се качи. Решиха да се приберат вътре и да се опитат да измислят друг начин за запушване на пробивите. В последния момент се сетиха да напълнят един мях и няколко купи с вода за пиене и готвене. Когато Джондалар вдигна ръка и запуши с нея една от дупките, най-после им хрумна да завържат рогозките от вътрешната страна.
След като закриха входа с покривалото от мамутска кожа, Айла огледа тъмното, затоплящо се помещение, осветявано единствено от огъня, и се почувства уютно. Навън валеше, а те бяха на закрито, в сухо и топло помещение, макар и малко спарено от съхнещите мокри вещи — в лятното жилище липсваше димоотвод. Пушекът от огъня обикновено излизаше през процепите на стените и покрива, или пък през отворите, получени при вдигането на краищата, което се правеше често в топло време. Но сухата трева и тръстиковите растения се бяха разширили от влагата. Това затрудняваше проникването на пушека през тях и той започна да се стеле край хоризонталната греда на тавана.
Макар че конете бяха свикнали да посрещат природните стихии на открито и дори ги предпочитаха, Уини и Рейсър бяха израснали сред хора и бяха свикнали да споделят жилищата им дори когато бяха тъмни и задимени. Стояха в ъгъла, който Айла бе определила за техен кът, и дори и те изглеждаха доволни, че са се измъкнали от подгизналия свят. Тя зарови готварски камъни в огъня; сетне двамата с Джондалар разтриха конете и Вълчо, за да им помогнат да изсъхнат.
Разтвориха всички пакети и вързопи, за да проверят дали нещо не се е повредило от влагата, намериха сухи дрехи, преоблякоха се и седнаха край огъня, за да изпият чаша горещ чай, преди да стане супата, приготвена от пресованата суха храна за из път. Когато пушекът започна да изпълва горната част на жилището, те пробиха две дупчици в тънката тръстика, недалеч от върха на постройката; така въздухът се освежи, а вътре стана малко по-светло.
Беше им приятно да се отпуснат. Едва сега осъзнаха колко са уморени. Още преди здрачът да премине в мрак, двамата се пъхнаха във все още леко влажните си спални кожи. Но въпреки умората си Джондалар не успя да заспи. Спомни си последния път, когато трябваше да се пребори с бързата и коварна река, наречена Сестрата, и по тялото му премина студена тръпка при мисълта, че ще трябва да я прекоси заедно с жената, която обичаше.
ГЛАВА 21
В изоставения летен бивак Айла и Джондалар прекараха два дни, очаквайки дъждът да спре. На третото утро той най-сетне отслабна. Мрачната и плътна пелена от сиви облаци се разкъса и следобед от синевата, изпъстрена с пухкави бели облачета, заструи ярка слънчева светлина. Появи се свеж, студен вятър, който повя в една посока, сетне в друга, сякаш пробваше различни положения и не можеше да реши кое от тях най-добре ще подхожда на случая.