— Какво е това?
— Това е нещо, което направих миналата зима — каза тя, като го взе от ръцете му и бързо извърна поглед.
По лицето й изби червенина. Сложи го зад себе си, като го пъхна под купа с вещите, които смяташе да вземе.
— Ще оставя летните си дрехи за пътуване — и без това са с петна и са протрити. Ще нося зимните. Така ще ми се освободи още място.
Джондалар се взря в нея изпитателно, но нищо не каза.
Когато се събудиха на следващата сутрин, беше студено. Облякоха се бързо и като запалиха огън, за да приготвят сутрешната си чаша горещ чай, прибраха постелите си и се приготвиха за път. Но когато излязоха навън, се спряха изненадани.
Тънка покривка от блестящ скреж бе преобразила околните хълмове. Той искреше и отразяваше лъчите на яркото утринно слънце с необичайна сила. При топенето му всяка водна капка се превръщаше в призма, преобразуваща светлината в блестящо късче дъга и ненадейно се обагряше в червено, зелено, синьо или златно, като цветовете потрепваха и преливаха един в друг, когато мъжът и жената променяха положението си, за да видят спектъра от друг ъгъл. Красотата на ефимерните бижута от скреж им напомни, че топлият сезон бе само мимолетен разноцветен проблясък в един свят, подвластен на зимата, и че бе дошъл краят на краткото горещо лято.
Когато прибраха всичко и бяха готови да тръгнат, Айла обърна поглед назад към летния бивак, който се бе оказал толкова навременно убежище. Сега той бе още по-порутен, тъй като те бяха откъртили части от по-малките постройки, за да поддържат огъня си, но паянтовите жилища и без това нямаше да издържат още дълго. Изпитваше благодарност, че ги бяха открили, когато им бяха необходими.
Продължиха на запад към реката, известна като Сестрата. Слязоха по един склон и се озоваха на друга равна тераса, но все още се намираха достатъчно високо и виждаха широките степни пасища от другата страна на бурната река, която приближаваха. Така получаваха представа за цялата област и виждаха докъде се простират наводнените от реката райони. Ширината на ивицата равна земя, която речната вода обикновено заливаше по време на наводнение, бе около 15 километра, но тази откъм далечния бряг бе широка. Нормалният разлив на водата откъм страната на по-близкия бряг се ограничаваше от подножията на планината, макар че и отвъд реката се забелязваха височини, хълмове и скали с отвесни склонове.
Наводнените райони представляваха пустош от блата, езерца, гори и заплетени храсталаци, през които бълбукаше речната вода. Макар че тук липсваха лъкатушещи канали, гледката напомняше на Айла за огромната делта на Великата майка река, но в умален вид. Върбовите фиданки и обраслите през този сезон шубраци, които сякаш растяха направо от водата по бреговете на бързотечната река, показваха както размера на наводненията, причинени от последните дъждове, така и голямата ивица земя, където реката бе навлязла.
Вниманието на Айла отново се насочи към непосредствено заобикалящата я среда, когато Уини неочаквано забави ход, тъй като копитата й бяха затънали в пясък. Малките поточета, които прорязваха по-горните тераси, се бяха превърнали в реки с дълбоко вкопани корита, преминаващи покрай дюни от песъчлив мергел с променлива форма. Конете с мъка се придвижваха напред, като при всяка стъпка изпод копитата им изригваха фонтани от ситна, богата на калций почва.
Надвечер, когато залязващото слънце — почти ослепително ярко — се приближи до земята, започнаха да търсят място за лагеруване. Щом приближиха наводнените райони, забелязаха, че финият, подвижен пясък започна да придобива малко по-различен вид. Подобно на разположените в горната част на планината тераси той се състоеше главно от льос — скали, стрити на прах под въздействието на глетчера и донесени от вятъра — но понякога реката бе толкова пълноводна, че достигаше дори до възвишението, на което се намираха. Смесвайки се с почвата, глинестият нанос я втвърдяваше и стабилизираше. Когато забелязаха познати степни треви, растящи край потока, който следваха — един от многото, прорязващи планинския склон, устремени към Сестрата — решиха да спрат.
Опънаха палатката и се отправиха в различни посоки, за да уловят нещо за вечеря. Айла взе Вълчо, който тичаше пред нея и не след дълго подплаши ято бели яребици. Той се хвърли върху една от тях, а жената измъкна прашката си и улучи друга птица. Помисли си дали да не позволи на вълка да запази за себе си яребицата, която бе уловил, но когато той оказа съпротива и не й я даде веднага, тя промени решението си. Макар че една тлъста птица със сигурност би стигнала за двамата с Джондалар, тя искаше да накара вълка да разбере, че той ще трябва да разделя улова си с тях.