Хладният дъх, който долавяше във въздуха, я бе накарал да осъзнае, че ще пътуват през студения сезон през непознати земи. Народите, които познаваше — както Клана, така и Мамутоите — рядко пътуваха надалеч по време на суровите ледникови зими. Установяваха се на някое място, защитено от силния студ и снежните бури, и се хранеха от предварително складирани запаси. Мисълта, че ще пътуват през зимата, будеше у нея тревога.
Джондалар бе улучил с копиемета си голям див заек, който решиха да запазят за по-късно. Айла искаше да изпече птиците на шиш, но лагерът им бе разположен на открито, недалеч от поток, край който растяха само рехави шубраци. Тя се огледа и съзря два чифта разклонени рога, далеч не еднакви по размер и очевидно от различни животни, захвърлени предишната година. Макар че еленовите рога се раздробяваха много по-трудно от дървото, двамата с Джондалар успяха да ги разчупят с остри кремъчни ножове и с малката брадвичка, която той носеше на колана си. Айла използва част от отломките, за да опече птиците, а отчупените върхове се превърнаха в разклонени подпори за шиша. След всички положени усилия реши, че ще ги запази за бъдеща употреба, най-вече заради свойството на роговия материал да се възпламенява бавно.
Жената даде на Вълчо неговия дял от приготвените птици заедно с едри тръстикови корени, които бе изкопала от една канавка със застояла вода край потока, и няколко полски гъби, за които знаеше, че не са отровни и са вкусни. След вечеря поседяха край огъня, загледани в потъмняващото небе. Дните ставаха по-къси и те не се чувстваха толкова уморени нощем, още повече, че да яздят конете през откритата равнина бе много по-лесно, отколкото сами да си пробиват път през гористите планини.
— Месото бе вкусно — каза Джондалар. — Харесва ми, когато кожата е така хрупкава.
— Това е най-добрият начин да се приготвят по това време на годината, когато са толкова хубави и тлъсти. Цветът на перата им вече се сменя, а перушината на гърдите е толкова гъста. Щеше ми се да я вземем. От нея ще стане чудесен мек пълнеж. От перата на белите яребици стават най-леките и най-топли постели, но нямам място за тях.
— Може би догодина, Айла. И Зеландониите ходят на лов за бели яребици — отвърна той в желанието си да я насърчи, да й предложи нещо, което да очаква в края на тяхното Пътешествие.
— Белите яребици бяха любимото ястие на Креб — изрече тя.
Джондалар си помисли, че тя изглежда тъжна, и тъй като Айла замълча, той продължи да говори, надявайки се да разсее грижите й.
— На юг от нашите пещери има яребици, които не стават бели. През цялата година те изглеждат така, както бялата яребица през лятото, а и на вкус са същите като този вид птици. Хората, които живеят в този район, я наричат червена яребица и използват перата й като украса за шапките и одеждите си. Изработват си специални костюми за Церемонията на Червената яребица и танцуват, имитирайки движенията на птицата, като тропат с крака и правят всичко така, както мъжкарите, когато се опитват да примамят женските. Това е част от техния Фестивал, посветен на Майката. — Помълча известно време, а после продължи: — Те ловят птиците с мрежи и хващат по много наведнъж.
— Аз свалих едната от тези с прашката, но другата я улови Вълчо — обади се Айла.
И тъй като не добави нищо повече, мъжът реши, че просто не й се разговаря. Известно време мълчаха и наблюдаваха как огънят поглъща храсталаците и сушения тор, който, намокрен от дъждовете, бе изсъхнал достатъчно, за да гори. Най-сетне тя заговори отново:
— Спомняш ли си пръчката за хвърляне на Бреки? Ще ми се да имам нещо такова. С нея тя можеше да сваля по няколко птици наведнъж.
С настъпването на нощта рязко застудя и те бяха доволни, че имат палатка. Макар че Айла бе необичайно мълчалива, обзета от тъга и спомени, тя откликна на допира му с топлота и Джондалар скоро престана да се безпокои за настроението й.
Студеният дъх във въздуха се чувстваше осезателно и на сутринта, а земята отново бе покрита с призрачен, блестящ скреж. Когато се измиха в ледения поток, им стана студено, но се освежиха. Бяха завили убития заек с кожата му и го бяха заровили под горещите въглени, за да се задуши през нощта. Когато развиха почернялата кожа, забелязаха, че богатият слой от подкожна зимна мазнина бе напоил обикновено сухото и често жилаво месо, а бавното задушаване в естествената му обвивка го бе направило сочно и крехко. Този сезон бе най-подходящ за лов на дългоухите животни.
Яздеха един до друг през високата зряла трева, без да бързат, но с постоянно темпо и от време на време разговаряха. Местата, през които минаваше пътят им към Сестрата, изобилстваха с дребен дивеч, но единствените едри животни, които съзряха до обед, бяха отвъд реката, в далечината: група мъжки мамути, движещи се на север. По-късно същия ден забелязаха смесено стадо от коне и антилопи сайга отново на отсрещния бряг. Уини и Рейсър също ги видяха.