— Това навярно са Гористите хълмове, за които ни разказа Карлоно — рече тя.
— Да, но съвсем не са обикновени хълмове — уточни Джондалар. — По-високи са, отколкото ти се струва, и обхващат голямо пространство. Великата майка река тече на юг, докато стигне до тази бариера. Хълмовете насочват руслото й на изток.
Ездачите заобиколиха един обширен и спокоен воден басейн — лагуна, отделена от течащите води — и спряха на ръба на източния бряг на пълноводната река, малко по-нагоре от мястото на сливането. Загледана отвъд буйните поройни води в отсрещния бряг, Айла започна да разбира предупрежденията на Джондалар за трудностите при пресичането на Сестрата.
Мътните води, носещи се около тънките стволове на върби и брези, изтръгваха дърветата, чиито корени не бяха проникнали дълбоко в почвата на ниските островчета, заобиколени от канали през по-сухите сезони. Имаше множество опасно наклонени дървета, както и голи клони и дънери, изтръгнати от горите нагоре по течението затънали в тинята покрай бреговете или кръжащи в шеметен танц в самата река.
Жената се питаше как ли ще стигнат отсрещния бряг.
— Къде смяташ, че трябва да пресечем?
На Джондалар му се прииска отново да се появи голямата лодка на Рамудоите, с която преди няколко години се бяха спасили двамата с Тонолан, и да ги отнесе до другия бряг.
При спомена за брат му отново го прободе острата болка на скръбта, но същевременно внезапно се засили и тревогата му за Айла.
— Според мен е очевидно, че не можем да я прекосим тук — отвърна той. — Не знаех, че положението ще се влоши така рязко и толкова скоро. Ще трябва да поемем нагоре по течението и да потърсим по-лесно място, където да опитаме късмета си. Само се надявам да не завали отново, преди да сме го намерили. Още една дъждовна буря като последната и целият този район ще бъде изцяло залят. Нищо чудно, че онзи летен бивак е бил изоставен.
— Нивото на тази река не би могло да се повиши чак толкова, нали? — попита Айла с широко отворени очи.
— Още не, но би могло. Водата, която се стича от планините, в крайна сметка ще се озове тук. Освен това внезапен порой може да се появи и откъм потока, който течеше толкова близко до бивака. Вероятно често така и става. Мисля, че трябва да побързаме, Айла. Ако завали отново, тук съвсем няма да сме в безопасност.
Той пришпори жребеца в галоп и наложи такова бързо темпо, че на Вълчо му беше много трудно да ги следва. След известно време отново забави ездата, но не възобнови спокойния ход, който бяха поддържали преди.
От време на време Джондалар спираше, взираше се изпитателно в реката и в отсрещния бряг, а после отново продължаваше на север, като отправяше тревожен поглед към небето. На някои места реката сякаш бе по-тясна, а на други — по-широка, но тъй като бе толкова пълноводна, не можеха да бъдат сигурни, че това е действително така. Яздиха до здрач, без да намерят удобно място, за да преминат на отсрещния бряг, но Джондалар настояваше да се разположат за нощуване на някое възвишение, затова спряха едва когато стана твърде тъмно.
— Айла! Айла! Събуди се! — разтърси я леко мъжът. — Трябва да тръгваме.
— Какво? Джондалар! Какво се е случило? — попита тя. Обикновено тя се будеше преди него, а и поради ранния час се чувстваше объркана. Когато отметна кожената завивка, усети студа и едва тогава забеляза зейналия отвор на палатката. Мекото сияние на раздвижените облаци, очертани от отвора, проникваше вътре. На слабата сивкава светлина тя едва различи лицето на Джондалар, но това й беше достатъчно, за да види, че е разтревожен. Младата жена потръпна от лошо предчувствие.
— Трябва да тръгваме — каза й.
Той не беше спал почти през цялата нощ. Не можеше да обясни точно защо чувстваше, че трябва да пресекат реката възможно най-скоро, но усещането бе толкова силно, че стомахът му се бе свил на топка от страх — не за себе си, а за Айла.
Тя стана, без да пита защо. Знаеше, че не би я събудил, ако не смяташе положението за сериозно. Облече се бързо и извади пособията си за запалване на огън.
— Хайде да не губим време за палене на огън тази сутрин — предложи Джондалар.
Жената се намръщи, после кимна и наля и за двамата студена вода за пиене. Докато дъвчеха питките сушена храна, събираха багажа. Щом се приготвиха за път, Айла потърси Вълчо, но той не беше в лагера.
— Къде е Вълчо? — попита тя с отчаяние в гласа.
— Сигурно е отишъл на лов. Ще ни настигне, Айла. Винаги го прави.
— Ще му свирна — рече тя и прониза тишината на ранното утро с характерния призивен звук.