— Хайде, Айла. Трябва да тръгваме — настоя Джондалар, подтикнат от раздразнението, предизвикано от поведението на вълка.
— Без него няма да тръгна — заяви тя и отново изсвири, този път по-силно и по-настойчиво.
— Трябва да намерим удобно за пресичане място, преди да е заваляло, иначе може да не успеем да се доберем до отсрещния бряг.
— Не можем ли просто да продължим да вървим нагоре по течението? Там реката трябва да е по-тясна.
— Щом завали, ще започне да се разширява. Дори нагоре по течението ще бъде по-пълноводна, отколкото е тук сега, а и не знаем какви води ще потекат от онези планини. Лесно може да ни залее някой внезапен порой. Доландо каза, че те се появяват често, щом започнат дъждовете. А може и някой голям приток да се изпречи на пътя ни. Какво ще правим тогава? Пак ли ще катерим планината, за да го заобикаляме? Трябва да прекосим Сестрата, докато още е възможно — решително изрече той.
Качи се на жребеца и погледна жената, която стоеше край впрегнатата в плазовете кобила.
Айла се обърна с гръб към него и отново изсвири.
— Трябва да тръгваме, Айла.
— Защо да не изчакаме мъничко? Той ще дойде.
— Той е само едно животно. Твоят живот е по-важен за мен от неговия.
Тя се обърна и вдигна поглед към него, а сетне отново наведе очи и се начумери. Нима наистина бе толкова опасно да се чака? Прав ли беше Джондалар, или просто нямаше търпение? Ако действително бе така, то не би ли трябвало и неговият живот да е по-важен за нея от този на Вълчо? Точно в този момент вълкът се появи. Айла въздъхна с облекчение и се стегна, за да посрещне с тяло скачащото в прегръдките й животно, което я поздрави, като сложи лапи на раменете й и я близна по брадичката. Тя се качи на Уини, като се хвана за един от прътите от впряга й. Сетне даде знак на Вълчо да не се отдалечава и последва Джондалар и Рейсър.
Нямаше изгрев. Денят настъпи неусетно с бледа, лишена от яркост светлина. Облачната покривка бе надвиснала ниско над земята, придавайки на небето еднакъв сив цвят, а хладният въздух бе влажен. След известно време спряха, за да отдъхнат. Айла приготви горещ чай, за да се стоплят, а по-късно свари богата супа с една от питките суха храна. Добави й и листа от киселец, диви шипки, които почисти отвътре от семената и острите четинести власинки, както и няколко цвята от растящите наблизо полски рози. След чая и топлата супа опасенията на Джондалар сякаш понамаляха за известно време, но сетне той забеляза, че се събират още по-тъмни облаци. Настойчиво подкани Айла да събере нещата си бързо и отново поеха на път. Обзет от тревога, наблюдаваше небето и следеше приближаването на бурята. Обръщаше поглед и към реката — търсеше удобно за пресичане място. Надяваше се водовъртежът да отслабне на някое по-широко и плитко място, или да зърне остров, или дори пясъчен нанос между двата бряга. Накрая, страхувайки се, че бурята скоро ще се разрази, реши, че ще трябва да рискуват. Съзнавайки, че щом завали, положението ще се влоши, той се запъти към брега, където достъпът до реката бе по-лесен. Спряха и слязоха от конете.
— Как мислиш, дали да се опитаме да преминем яздейки? — попита Джондалар, вдигайки тревожен поглед към небето.
Айла се взря в бързотечната река и в различните предмети, които водите й влачеха. Край тях преминаваха големи дървета и множество пречупени стволове и клони, свлечени от високите планини. Тя потръпна, когато забеляза голям, подут труп на елен, чиито рога се бяха закачили и вплели в клоните наедно дърво, спряло се недалеч от брега. Мъртвото животно пробуди у нея страх за конете.
— Мисля, че ще им е по-лесно да преминат реката, ако не ги яздим — отвърна тя. — Според мен ние трябва да плуваме до тях.
— И аз така си мислех.
— Но ще ни трябва въже, за което да се държим — отбеляза жената.
Извадиха въжета, после провериха хамутите и кошниците, за да се убедят, че палатката, храната и няколкото им скъпоценни вещи са в безопасност. Айла разпрегна Уини от плазовете, тъй като сметна, че ще бъде твърде рисковано кобилата да се опита да преплува бурната река с пълен впряг. Същевременно им се щеше да съхранят прътите и кръглата лодка, ако това бе възможно. Затова завързаха двата пръта с връв. Докато Джондалар закрепяше единия им край за кръглата лодка, Айла привърза другия към каишите, придържащи кошницата-самар на гърба на Уини. Възелът, който използва, можеше лесно да се развърже, ако преценеше, че е необходимо. След това пристегна здраво друго въже към плоската, плетена връв, която преминаваше отдолу през гърдите на кобилата и придържаше одеялото, което жената използваше при езда.
Джондалар също привърза Рейсър с въже. Свали ботушите си, вътрешните си нозебрани, както и тежките си горни дрехи и кожи, защото щяха да го теглят надолу и да му пречат да плува, когато се намокрят. Уви всичко в един вързоп, който качи най-отгоре на самара. Остана само по долна туника и панталони. Макар и мокри, дрехите от лицева кожа щяха да предпазят тялото му от измръзване. Айла направи същото.