Животните доловиха припряността и безпокойството на хората. Смущаваше ги и мътната вода. Конете се бяха отдръпнали от мъртвия елен и сега пристъпяха наоколо и се изправяха на задните си крака, като клатеха глави и въртяха очи, но ушите им бяха щръкнали и обърнати напред, което показваше, че са нащрек. Вълчо пък се бе приближил досами водата, за да разгледа елена, но без да влиза в реката.
— Айла, смяташ ли, че конете ще се справят? — попита мъжът, когато усети първите едри капки.
— Неспокойни са, но мисля, че ще се оправят, особено след като и ние ще сме с тях, но за Вълчо не съм толкова сигурна — отвърна тя.
— Не можем да го носим до отсрещния бряг. Ще трябва сам да се добере дотам — отговори, но като забеляза колко е разстроена, добави: — Вълчо е силен плувец, би трябвало да се справи.
— Надявам се — продума Айла, сетне коленичи и прегърна вълка.
Дъждът се усилваше.
— Най-добре е да тръгваме — подкани я Джондалар и хвана Рейсър направо за оглавника, тъй като поводът беше завързан по-назад. Затвори за миг очи и си пожела да имат късмет. Помисли си за Дони, Великата майка земя, но не знаеше какво да й обещае, за да ги запази цели и невредими. Само безмълвно й се помоли да им помогне да прекосят Сестрата. Макар да знаеше, че някой ден ще трябва да се срещне с Майката, не му се щеше това да стане сега, а и никак не искаше да загуби Айла.
Жребецът тръсна глава и се опита да се вдигне на задните си крака, когато Джондалар го поведе към водата.
— Кротко, Рейсър, кротко — зауспокоява го той. Усети колко студена бе водата, която обливаше босите му крака. Когато се потопи, Джондалар пусна оглавника на Рейсър, като по този начин освободи главата на животното. Самият той уви свободния край на въжето около ръката си, като разчиташе, че силният млад жребец сам ще намери правилния път до отсрещния бряг.
Айла хвана въжето, закачено за каишите върху плешките на кобилата, уви го няколко пъти около ръката си и стисна в юмрук, за да го задържи. Сетне пое след високия мъж, вървейки успоредно с Уини. Подръпна и другото въже, което беше завързано за прътите и лодката, за да се увери, че не се е заплело, докато навлизаха в реката.
Водата бе студена, а течението — силно. Младата жена обърна поглед към брега. Вълчо бе останал там, като ту се спускаше напред, ту отстъпваше, скимтеше уплашено и не се решаваше да навлезе в бързата река. Тя му подвикна окуражително. Той направи няколко крачки назад, а после отново пристъпи, като не сваляше поглед от водата и увеличаващото се разстояние между него и жената. Неочаквано, точно когато дъждът се усили и заплющя неумолимо, той седна и зави. Айла му свирна и след още няколко опита той най-сетне се гмурна във водата и заплува към нея. Тя отново насочи вниманието си към кобилата и реката пред нея.
Усилващият се дъжд сякаш изглади къдравите вълни в далечината, но около тях бушуващите води влачеха повече предмети и отломки, отколкото си бе представяла преди.
Прекършени стволове и клони, някои все още с листа, други подгизнали и почти изцяло потопени, се въртяха бързо или се блъскаха в тялото й. Още по-неприятни бяха подпухналите тела на животни, често разкъсани от силата на пороя, който ги бе застигнал и помел надолу по планинския склон, захвърляйки ги в мътните води на реката.
Айла забеляза няколко полски мишки и полевки. По-трудно й бе да разпознае една катерица; бледокафявата й кожа бе потъмняла, а гъстата й пухкава опашка се бе сплъстила и смалила. Един леминг с дълга и бяла зимна козина — провиснала, но лъскава — прераснала през сивия летен слой, който изглеждаше черен, показваше долната част на лапите си, вече обагрени в бяло. Вероятно бе довлечен от някоя високопланинска местност, недалеч от снежната покривка.
Телата на големите животни бяха в по-лошо състояние. Покрай тях премина дива антилопа със счупен рог и наполовина одрана муцуна с оголен розов мускул. Когато забеляза и трупа на млад снежен леопард, тя отново обърна глава назад и подири с поглед Вълчо, но не можа да го види.
Забеляза обаче, че за въжето, с което кобилата влачеше прътите и лодката, се бе закачил и един пън. Това бе ненужен товар, който допълнително забавяше Уини. Айла започна да дърпа и опъва въжето, опитвайки се да го доближи до себе си, но изведнъж то се освободи само. На него продължаваше да виси един неголям разцепен клон, но той не я тревожеше. Безпокоеше я това, че не забелязва Вълчо, макар че самата тя бе до такава степен потопена във водата, че не виждаше надалеч. Свирна му веднъж, като се чудеше дали той ще я чуе сред грохота на буйните води.