Отново се обърна и се взря изпитателно в Уини. Безпокоеше се, че може да се е изморила от тежкия дънер, но кобилата продължаваше да плува с неотслабваща сила. Айла отправи поглед напред и с облекчение съзря Рейсър и Джондалар, който се движеше успоредно с него. Тя риташе с крака и гребеше със свободната си ръка, като се стараеше да не увеличава товара на кобилата повече, отколкото беше необходимо. Но постепенно се отпускаше и се оставяше да бъде теглена от въжето. Започна да трепери. Струваше й се, че преплуването на реката продължава прекалено дълго време и другият бряг е все още много далеч. В началото треперенето бе слабо, но колкото по-дълго стоеше в студената вода, толкова по-силно и упорито ставаше то. Мускулите й се стягаха силно, а зъбите й тракаха.
Отново се обърна назад и се огледа за Вълчо, но пак не го видя. „Трябва да се върна и да го потърся, толкова му е студено — помисли си тя, макар че трепереше силно от студ. — Може би Уини ще успее да се обърне и да заплува обратно.“ Но когато се опита да проговори, челюстта й бе така стегната и тракаше толкова силно, че от устата й не излязоха никакви слова. „Не, не бива да карам Уини да се връща. Аз ще го сторя.“ Тя се опита да развие въжето от ръката си, но то бе стегнато и оплетено, а и ръката й бе така вкочанена, че почти не я чувстваше. „Навярно Джондалар ще може да се върне и да го потърси. Къде е Джондалар? В реката ли е? Върна ли се за Вълчо? А, още един пън се е закачил за въжето. Трябва… нещо… да дръпна нещо… да освободя въжето… тежко за Уини.“
Айла бе престанала да трепери, но мускулите й бяха така стегнати, че не можеше да направи никакво движение. Затвори очи, за да си почине. Беше й толкова приятно да затвори очи… и да си почине.
ГЛАВА 22
Айла бе почти в безсъзнание, когато почувства под себе си твърдите камъни на речното дъно. Опита се да стъпи на крака, докато Уини я влачеше по каменистото дъно, направи няколко крачки по крайбрежните гладки и кръгли камъни при един завой на реката. После падна. Въжето, все още стегнато около ръката й, я дръпна и завъртя, принуждавайки кобилата да спре.
Джондалар също бе измръзнал в реката, но бе стигнал до отсрещния бряг по-рано от Айла, още преди да загуби чувството си за ориентация или способността си да мисли логично. Тя би прекосила реката по-бързо, ако не бяха многобройните отломъци и предмети, които се закачаха за въжето на Уини и силно забавяха движението й. Дори кобилата бе започнала да страда от студената речна вода, когато хлабавият възел, макар и набъбнал от водата, най-сетне се развърза и я освободи от тежкия товар.
За съжаление, когато Джондалар достигна брега, той все още бе объркан. Навлече връхната си дреха върху мокрите одежди и тръгна да търси Айла, като вървеше пеша по речното крайбрежие и водеше жребеца, но в неправилна посока. Когато се раздвижи, мъжът се затопли и мислите му се проясниха.
И двамата бяха отнесени надолу по течението, но тъй като тя се бе забавила, вероятно се бе озовала на брега по-надолу по реката. Обърна се и закрачи в обратна посока. Когато Рейсър изцвили и мъжът дочу ответно радостно цвилене, той хукна напред.
Когато Джондалар съзря Айла, тя лежеше по гръб на каменистия бряг край търпеливата кобила с ръка, опъната нагоре от стегнатото въже. Той се спусна уплашено към нея. Като се убеди, че тя все още диша, я вдигна на ръце и я притисна в прегръдките си. От очите му течаха сълзи.
— Айла! Айла! Жива си! Толкова се боях, че съм те загубил! Но си толкова студена!
Трябваше да я стопли. Развърза я от въжето и я вдигна на ръце. Тя помръдна и отвори очи. Мускулите й бяха стегнати и вкочанени, поради което й бе почти невъзможно да говори, но тя напрягаше сили и се опитваше да каже нещо. Той доближи глава към лицето й.
— Вълчо. Намери Вълчо — прошепна му дрезгаво.
— Та аз трябва да се погрижа за теб, Айла!
— Моля те. Намери Вълчо. Губя прекалено много синове. Не искам и Вълчо, също — промълви.
В очите й се четеше такава силна скръб и молба, че той не можеше да й откаже.
— Добре. Ще го потърся, но първо трябва да осигуря подслон за теб.
Понесе я през силния дъжд, поемайки по един склон със слаб наклон. Той завършваше с малка равна тераса, на която растяха няколко върби, някакви храсталаци и острица, а в дъното се виждаха и неколцина бора. Потърси по-равно място, през което не се оттичаше вода, и бързо разпъна палатката. Застла мамутската кожа върху покривалото за земя, след което внесе Айла, сетне багажа и разгърна кожените постели. Съблече мокрите й дрехи, а после и своите, положи я между кожите и пропълзя до нея.