Тя бе отпусната и замаяна. Кожата й беше студена и лепкава, а тялото й — сковано. Той се опита да я покрие със собственото си тяло, за да я сгрее. Когато Айла започна да трепери отново, Джондалар изпита известно облекчение. Това означаваше, че тялото й започва да се затопля. Но когато дойде в съзнание, отново си спомни за Вълчо и настойчиво заповтаря, че ще иде да го намери.
— Аз съм виновна — изрече тя с тракащи зъби. — Аз го накарах да скочи в реката. Аз му свирнах. Той ми се довери. Трябва да намеря, Вълчо.
— Айла, забрави за Вълчо. Та ти дори не знаеш накъде да тръгнеш да го дириш — обясняваше Джондалар, като се опитваше да я задържи в постелята.
Треперейки и хълцайки истерично, тя се опита да се измъкне, като викаше:
— Трябва да го намеря.
— Айла, Айла, аз ще ида. Ако останеш тук, аз ще ида да го потърся — предложи той, опитвайки се да я убеди да остане в топлата постеля. — Но ми обещай, че няма да мърдаш оттук и ще стоиш завита.
— Моля те, намери го — промълви.
Той бързо навлече сухи дрехи, а сетне и шубата си. Грабна две квадратни парчета от сухата храна за път, богата на масти и белтъчини.
— Тръгвам — каза й. — Изяж това и не излизай от кожите.
Обърна се, но преди да излезе, тя го сграбчи за ръката и изрече, взирайки се в очите му:
— Обещай ми, че ще го потърсиш.
Айла все още трепереше, но сякаш говореше с по-голяма лекота.
Той се взря в сиво-сините й очи, пълни с безпокойство и молба, и я притисна силно към себе си.
— Толкова се боях, че може да не си жива!
Тя се вкопчи в него, поуспокоена от силата и любовта му.
— Обичам те, Джондалар, и ми се иска никога да не те загубя, но моля те, намери Вълчо. Няма да мога да понеса загубата му. Той ми е като… дете… като син. Не мога да се откажа от още един син — каза тя с пресекващ глас и очите й се напълниха със сълзи.
Той се отдръпна и сведе поглед към лицето й.
— Ще го потърся. Но не мога да ти обещая, че ще го намеря, Айла, а и дори да го открия, не мога да ти обещая, че ще бъде жив.
Очите й се изпълниха със страх и ужас, но тя ги затвори и кимна.
— Само се опитай да го намериш — промълви, но когато се отдели от нея, тя продължаваше да го държи.
Когато стана от постелята, той не беше сигурен, че наистина възнамерява да търси вълка. Искаше да събере малко дърва за огън, за да й приготви топъл чай или супа и да нагледа конете, но вече беше обещал. Рейсър и Уини стояха прави във върбовата горичка. Одеялата, които използваха при езда, както и оглавникът на Рейсър все още не бяха свалени, но за момента силните животни изглежда, бяха добре, затова тръгна надолу по склона.
Когато стигна до реката, не знаеше в коя посока да поеме, но най-сетне реши да опита надолу по течението. Смъкна качулката си надолу, за да се предпази от дъжда, и закрачи по брега. Започна да проверява купищата плавен и струпаните по крайбрежието отломъци и боклуци. Намери много мъртви животни и видя не по-малко месоядни зверове и лешояди, както четирикраки, така и пернати, които се угощаваха с изхвърлените от реката остатъци. Зърна дори глутница вълци от южните земи, но никой от тях не приличаше на Вълчо.
Най-после мъжът се обърна и пое обратно. Реши да провери и нагоре по течението, но се съмняваше, че там ще му провърви повече. Всъщност не очакваше да намери животното и съзнаваше, че това го изпълва с тъга. Вярно бе, че понякога Вълчо им създаваше ядове, но Джондалар се бе привързал истински към него. Щеше да му липсва, а Айла щеше да страда още повече.
Стигна до каменистия бряг, където бе намерил Айла, и продължи нататък, следвайки завоя на реката. Не знаеше докъде би трябвало да върви в другата посока, пък и забеляза, че нивото на реката се повишава. Реши, че когато Айла отново бъде в състояние да пътува, ще преместят палатката по-далеч от реката. „Може би ще е най-добре да не се отдалечавам нагоре по течението, а да се погрижа за нея — каза си той колебливо. — Все пак ще трябва да ида до някъде; тя ще ме пита дали съм търсил и в двете посоки.“
Тръгна нагоре по течението, като заобиколи купчина пънове и клони, а когато зърна величествения силует на един скален орел, носещ се плавно във въздуха, разперил криле, спря и проследи полета му с възхищение. Ненадейно огромната грациозна птица сгъна мощните си криле и бързо се спусна към брега на реката, сетне отново се издигна, сграбчил с нокти голям съсел.
Малко по-нататък, там, където птицата бе намерила своята храна, един бърз приток добавяше своя дял към водите на Сестрата, като леко се разширяваше и образуваше неголяма делта. Стори му се, че зърна някакъв познат предмет върху широката пясъчна ивица край сливащите се реки, и се усмихна, когато го разпозна. Беше кръглата лодка. Но когато се взря по-внимателно, той се намръщи и се затича към нея. До лодката във водата седеше Айла и държеше в скута си главата на Вълчо. От една рана над лявото му око все още се процеждаше кръв.