Вляво от тях, от изток на запад, се простираше най-високата планинска верига на континента, увенчана с тежка ледена корона, чийто долен край достигаше средата на склоновете й. Извисяващите се като кули и блестящи върхове изглеждаха донякъде призрачни в обагрената в лилаво далечина — една очевидно непреодолима бариера, отделяща пътниците от крайната им цел. Следвайки Великата майка река, те щяха да заобиколят широката северна страна на веригата и щяха да достигнат сравнително малък ледник, покриващ с щит от лед древен, закръглен масив в североизточните подножия на алпийските планини.
По-близо до тях, отвъд покритата с трева равнина, заобиколена от борови гори, се издигаше друг масив. Гранитните възвишения се извисяваха над степните ливади и над Майката, но на север постепенно се снишаваха и се сливаха със заоблените хълмове, които се простираха чак до подножията на западните планини. Все по-малко и по-малко дървета нарушаваха еднообразието на покритите с трева земи, а и тези, които се забелязваха, започваха да приемат закърнелите, смалени форми на дървета, изваяни от вятъра.
Айла и Джондалар бяха изминали почти три-четвърти от целия път, пресичащ огромните централни равнини от юг на север, когато започнаха първите кратки превалявания от сняг.
— Джондалар, виж! Вали сняг! — възкликна тя с лъчезарна усмивка. — Първият сняг!
От известно време жената долавяше дъх на сняг във въздуха, а първия за сезона сняг винаги възприемаше като по-специален.
— Не мога да разбера защо му се радваш чак толкова — отвърна той, но нейната усмивка бе така заразителна, че не се стърпя и също се усмихна. — Боя се, че в края на сезона и снегът, и ледът ще са ти омръзнали ужасно.
— Знам, но въпреки това обичам първия сняг. След няколко крачки тя попита: — Скоро ли ще се разположим на лагер?
— Току-що превали пладне — отвърна Джондалар озадачен. — Защо вече говориш за разполагане на лагер?
— Преди малко видях няколко бели яребици. Започнали са да се покриват с бяла перушина, но докато още няма снежна покривка, лесно се забелязват. Когато падне сняг, няма да можем да ги различаваме, а по това време на годината са толкова вкусни, особено както ги обичаше Креб, но за да се приготвят по този начин, трябва много време. — Тя се взря в далечината и започна да си припомня: Трябва да се изкопае яма в земята, да се облицова с камъни и вътре да се запали огън. Сетне да се пъхнат птиците, целите увити в сено, да се покрият и да се изчака. Ho пък си заслужават чакането.
— По-полека, Айла. Много се вълнуваш — усмихна се той развеселен.
Обичаше да я наблюдава, когато бе изпълнена с такъв ентусиазъм.
— Ако си сигурна, че ще бъдат толкова вкусни, значи трябва да спрем по-рано, да разположим лагера си и да вървим на лов за бели яребици.
— Направо ще се топят в устата — отвърна тя, — но ти си ги ял приготвени по този начин. Знаеш какъв вкус имат.
В този момент тя забеляза усмивката му и разбра, че той се шегува. Айла измъкна прашката от колана си и рече:
— Ти разпъни палатката, а аз ще хвана яребиците, пък ако ми помогнеш да изкопая ямата, ще ти позволя дори да опиташ една от тях. — Усмихна се и пришпори Уини.
— Айла! — извика Джондалар. — Ако ми оставиш шейната с багажа, ще приготвя всичко необходимо за лагеруването ти, Жена, която ловува.
Тя се сепна.
— Не знаех, че си запомнил как ме нарече Брун, когато ми позволи да ходя на лов — каза, като се върна и спря пред него.
— Може и да не притежавам спомените на твоя Клан, но някои неща помня, особено, когато се отнасят до жената, която обичам — отвърна той, без да сваля очи от лицето й. Усмивката я правеше още по-красива. — Освен това, ако ми помогнеш да решим къде да се установим, ще знаеш къде да се върнеш с птиците.
— И да не знам къде си, ще те открия по следите ти. Обаче ще дойда с теб, за да оставя плазовете с багажа. С тях Уини не може да се обръща бързо.
Продължиха да яздят, докато откриха удобно място за лагеруване, недалеч от един поток с равен терен за палатката и най-важното според Айла, скалист бряг с камъни, които можеха да се използват за вкопаната в земята фурна.
— Щом съм тук, защо да не ти помогна с подготовката на лагера? — каза тя, слизайки от коня.
— Върви да си ловиш яребиците. Само ми кажи къде искаш да започна да копая ямата.
Айла кимна. Колкото no-скоро убие птиците, толкова no-скоро ще може да се заеме с приготвянето им. Нужно й беше време да ги сготви, а може би и да ги улови. Тя обиколи местността и подбра едно място, което й изглеждаше подходящо за вкопана пещ.
— Ето тук — рече. — Да не е далеч от онези камъни. Огледа каменистия бряг и реши, че не би било лошо, докато още е там, да събере няколко кръгли и подходящи за прашката й камъни. Даде знак на Вълчо да я придружи и пое обратно по следата, която бяха оставили, докато търсеше яребиците. Търсейки охранените птици, забеляза няколко представители на други пернати видове, които приличаха на тях. В началото едва не се изкуши от семейство сиви яребици, които кълвяха зрелите семена на райграс и дива пшеница. Различи учудващо голям брой малки — не по големина, а поради малко по-слабо изразените им характерни белези. Макар че средните на ръст и набити птици снасяха по около двадесет яйца наведнъж, те обикновено бяха обект на толкова много нападения от хищни животни, че малко от тях оцеляваха до зряла възраст.