— Аз не бих искала да го виждам. Той се интересува от Уини. Освен това е необикновен, красив. Да, прав си, белите са рядкост. — Перата хвърчаха от бързите й движения, с които ги скубеше. Тя помълча известно време. — И черният цвят е рядкост — каза. — Спомняш ли си, когато Ранек каза това? Сигурна съм, че е имал предвид и себе си, макар че той е кафяв, а не черен.
Джондалар изпита остра ревност при споменаване името на мъжа, с когото Айла едва не се събра.
— Съжаляваш ли, че не остана с Мамутоите и не се събра с Ранек? — попита той.
Тя спря работата си, обърна се и го изгледа право в очите.
— Джондалар, ти знаеш, че единствената причина, поради която бях дала обещание на Ранек, беше, че смятах, че ти вече не ме обичаш, а знаех, че той ме обича…, но да, малко съжалявам наистина. Можех да остана при Мамутоите. Ако не бях срещнала теб, щях да съм щастлива с Ранек. Наистина го обичах донякъде, но не така, както обичам теб.
— Е, поне получих честен отговор — изрече намръщено.
— Можех да остана и при Шарамудоите, но искам да съм там, където си и ти. Щом ти искаш да се върнеш в родината си, аз искам да съм с теб — продължи Айла, опитвайки се да му обясни какво мисли. Забеляза, че е намръщен, и разбра, че това не е точно отговорът, който той искаше да чуе.
— Джондалар, ти нали ме попита? Винаги когато ме питаш, ще ти казвам това, което чувствам. А когато аз те питам, искам да знам какво точно чувстваш ти. Дори и да не те питам, искам да ми казваш, когато нещо не е наред. Никак не ми се иска отново да изпадаме в недоразумението, до което се стигна между нас миналото лято — аз да не разбирам какво ти искаш да кажеш и ти да не ми казваш, или да предполагаш, че аз чувствам нещо, но да не ме питаш. Обещай ми, Джондалар, че винаги ще си честен с мен.
Тя доби толкова сериозен и загрижен вид, че той едва не се усмихна от обич.
— Обещавам ти, Айла, че никога няма да поискам да преживея това отново. За мен беше непоносимо, докато ти беше с Ранек, особено като виждах с какво привлича жените. Той беше забавен и дружелюбен. Беше отличен ваятел и истински творец. Майка ми би го харесала. Тя харесва творците и ваятелите. При други обстоятелства и аз бих го харесал. Донякъде ми напомняше за Тонолан. И да изглеждаше по-различен, той си беше съвсем Мамутои — откровен и самоуверен.
— Той си е Мамутои — каза Айла. — На мен наистина ми липсва Лъвския бивак. Липсва ми народа. В това Пътешествие не срещаме много хора. Не знам колко си пътувал, Джондалар, нито колко е голяма тази земя. Толкова голяма земя, а толкова малко хора!
Слънцето залязваше, облаците над високите планини на запад посягаха да прегърнат огненото кълбо и розовееха възбудени. Ярката светлина избледня и премина в тъмнина, когато те приключиха с вечерята. Айла стана, за да прибере останалото от птиците — беше сготвила повече, отколкото можеха да изядат. Джондалар постави готварски камъни в огъня, за да приготви вечерния чай.
— Яденето беше превъзходно — каза той. — Радвам се, че поиска да спрем. Заслужаваше си.
В този момент жената случайно погледна към острова. Дъхът й секна и тя широко отвори очи. Джондалар я чу и погледна.
Няколко човека с копия се бяха появили от мрака и навлизаха в кръга на светлината от огъня. Двама от тях бяха с наметала от конска кожа. Изсушените глави на конете не бяха махнати, а им служеха за качулки. Джондалар се изправи. Единият от мъжете свали качулката си от конска глава и приближи към тях.
— Зе-лан-дон-ии! — каза той, посочвайки високия рус мъж. После се плесна по гърдите. — Хадумаи! Джерен! — И се ухили широко.
Джондалар се взря и също се ухили.
— Джерен! Ти ли си? Велика Майко, не мога да повярвам! Та това си ти.
Двамата говореха различни езици, но приятелските усмивки им помагаха да се разберат.
— Айла! — — каза Джондалар, като й даде знак да се приближи. — Това е Джерен, хадумайският ловец, който ни спря, когато бяхме сбъркали пътя. Просто не мога да повярвам на очите си! — Широките усмивки и на двамата не слизаха от лицата им. Непознатият погледна към Айла и кимайки към Джондалар, в усмивката му се долови одобрение.
— Джерен, това е Айла, Айла от Мамутоите. Айла, това е Джерен от народа на Хадума.
Тя протегна напред и двете си ръце и каза:
— Добре дошъл в нашия бивак, Джерен от народа на Хадума.
Джерен разбра жеста, макар че той не беше обичаен при приветстване сред неговия народ. Постави копието си в калъфа, преметнат през рамото му, хвана ръцете й и изрече:
— Айла.
Разбираше, че това е името й, но не и останалите думи. Плесна се отново по гърдите, каза:
— Джерен — и после добави някакви непознати думи.