— Тамен, Зе-лан-до-нии. Хадумаи — каза Джерен, махайки и на двамата.
— Изглежда, че иска да му направим посещение. Ти как мислиш? — попита я Джондалар.
— Да, мисля, че си прав — отговори тя. — Да спрем ли за посещение?
— Това ще означава да се върнем назад, просто не знам колко далеч. Да бяхме ги срещнали по-нататък на юг, нямаше да имам нищо против да поспрем, но сега никак не ми се връща назад, след като сме извървели толкова много път.
Жената кимна.
— Все някак ще трябва да му го кажеш. Джондалар се усмихна на Джерен и поклати глава.
— Съжалявам, но трябва да вървим на север. На север — повтори, посочвайки посоката.
Джерен доби унил вид, поклати глава, след това затвори очи като че ли се опитваше да помисли. Запъти се към тях и извади къса пръчка от колана си. Джондалар забеляза, че имаше някакви знаци. Опита се да си спомни къде беше виждал такава по-рано. Мъжът разчисти един участък на земята, после начерта линия и я пресече с друга. Под първата линия нарисува фигура, която смътно напомняше кон. В края на втората линия, насочена към ръкава на Великата майка река, нарисува кръг с няколко линии, радиално излизащи от него. Айла се взря по-отблизо.
— Джондалар — изрече тя с вълнение в гласа, — когато Мамут ми показваше символите и ме учеше какво означават, разбрах, че този знак е „слънце“.
— А тази линия сочи към залязващото слънце — каза Джондалар, посочвайки на запад. — Там, където нарисува коня, трябва да е юг.
Джерен кимаше енергично с глава. После посочи на север и се намръщи. Отиде на северния край на линията, която беше начертал, и застана с лице към тях. Вдигна ръцете си и ги кръстоса пред себе си по същия начин, по който Айла беше направила, когато искаше да му каже да не преследва Уини и Рейсър. После поклати отрицателно глава. Айла и Джондалар се спогледаха, после се обърнаха към Джерен.
— Мисля, че той се опитва да ни каже да не вървим на север — изрече тя.
Джондалар смътно започна да долавя какво се опитваше да му обясни мъжът.
— Айла, той едва ли ни кани да му отидем на гости на юг. Струва ми се, че се опитва да ни обясни още нещо. Изглежда, иска да ни предупреди да не вървим на север.
— Да ни предупреди? Че какво може да има на север, за което би искал да ни предупреди?
— Да не би да става въпрос за голямата стена от лед? — зачуди се той.
— Ние знаем за нея. Близо до нея ходихме на лов за мамути с мамутоите. Тя е студена, но в действителност не е опасна, нали?
— Тя наистина се движи с течение на годините и понякога даже изкоренява дървета със смяната на сезоните, но не се движи чак толкова бързо, та да не можем да се измъкнем от нея.
— Не мисля, че работата е в леда — каза Айла, — Но той ни казва да не вървим на север и изглежда много загрижен за това.
— Мисля, че си права, но просто не мога да си представя какво би било толкова опасно. Понякога хората, които не излизат често от техните територии, си мислят, че светът извън тях е опасен, защото е различен.
— Джерен не ми се вижда да е от страхливите.
— И аз така мисля — каза Джондалар и се обърна към мъжа. — Джерен, само да можех да разбирам какво казваш.
Той ги беше наблюдавал много внимателно. От израженията им беше предположил, че са разбрали предупреждението му, и очакваше отговора им.
— Смяташ ли, че трябва да отидем с него и да говорим с Тамен? — попита Айла.
— Никак не ми се връща и губи време точно сега. При всички случаи трябва да стигнем ледника преди края на зимата. Ако не спираме да се движим, ще ни е по-лесно, ще имаме време, но ако се случи нещо, което да ни забави, може да ни настигне пролетта и топенето на леда, когато пресичането е опасно.
— Значи ще продължаваме да се движим на север?
— Мисля, че е най-добре, но трябва да сме внимателни. Да можех да знам от какво трябва да се пазим. — Отново погледна мъжа. — Джерен, приятелю, благодаря ти за предупреждението. Ще бъдем внимателни, но мисля, че е по-добре да продължаваме напред. — Посочи на юг и поклати глава, после посочи на север.
Джерен се опита да възрази, отново поклати глава, но в края на краищата се отказа и кимна в знак на съгласие. Беше направил каквото можеше. Отиде да поговори с другия мъж с качулката от конска глава, после се върна и показа със знак, че си тръгват.
Айла и Джондалар им помахаха на сбогуване. После свършиха със събирането на багажа си и с известно колебание се насочиха на север.
С напредването си през северния край на обширната централна степ Пътешествениците забелязваха, че теренът се променя — равните низини отстъпваха пред изсечени хълмове. Появяващите се тук-там невисоки планини, нарушаващи централната равнина, бяха свързани помежду си, макар и частично под повърхността на средно континенталния басейн, с огромни разчупени блокове от ерозирани седиментни скали, които образуваха един неправилен рид като гръбнак, преминаващ от североизток на югозапад през равнината. Сравнително неотдавна изригналите вулкани ги бяха покрили с плодородни почви и по билата им растяха гори от борове, смърчове и борики, а по по-ниските склонове — брези и върби. Сухите подветрени поли бяха покрити с храсталак и степна трева.