Все по-трудно ставаше да намерят вода. Отточната вода бързо изчезваше в скалите. Даже след силен дъжд водата почти мигновено изчезваше, като по земната повърхност не оставаха никакви поточета или вадички. Имаше случай, когато пътешествениците трябваше да слязат на дъното на една голяма пукнатина, където се беше образувало басейнче с безценната течност. А друг път водата внезапно избликваше като голям извор, течеше по земната повърхност известно разстояние и след това отново се скриваше под земята.
Земята беше пуста и камениста с тънък слой повърхностна почва върху скала. Животните бяха малко. С изключение на муфлоните със ситно къдрава козина, станала дебела за зимата, и тежки преплитащи се рога, единствените животни, които пътешествениците забелязаха, бяха няколко скални мармоти. Бързите, хитри, дребни същества много изкусно отбягваха многото хищници, които ги дебнеха. Независимо дали бяха вълци, северни лисици, ястреби или царски орли, достатъчно беше да се чуе пронизително изсвирване от наблюдателния пункт, за да се втурнат всичките мармоти към малките дупки и пещери.
Вълчо безуспешно се опита да ги преследва. Но понеже животинките обикновено не възприемаха дългокраките коне като опасни животни, Айла успя да улучи няколко с прашката си. Покритите с козина дребни гризачи, натрупали тлъстина за зимния си сън, бяха почти като зайците на вкус, но бяха дребнички, затова за пръв път от предишното лято насам пътешествениците често хвърляха въдици във Великата майка река, за да се осигурят с храна за вечеря.
Отначало Айла и Джондалар се придвижваха много предпазливо през карстовия ландшафт с неговите странни образувания, пещери и дупки, но колкото повече свикваха с него, толкова повече намаляваше безпокойството им. Движеха се пеша, за да си починат конете. Мъжът водеше Рейсър на дълъг повод, но му позволяваше да спира от време на време, за да пасе рядката суха трева. Уини правеше същото, откъсваше стръкове, после тръгваше след Айла, макар че тя не използваше повод.
— Чудя се дали опасността, за която се опитваше да ни предупреди Джерен, не е свързана с тази безплодна земя, пълна с пещери и дупки — обади се жената. — Не ми се нрави много тук.
— И на мен. Не знаех, че територията ще е такава.
— Преди не си ли бил по тези земи? Аз пък си мислех, че си минал оттук — изненада се тя. — Ти беше казал, че си следвал течението на Великата майка река.
— Наистина следвахме Великата майка река, но бяхме от другата й страна. Пресякохме я едва много по-далеч на юг. Реших, че ще е по-лесно да сме от тази страна на връщане, а и бях любопитен да видя как изглежда. Недалеч оттук реката прави много остър завой. Тогава се бяхме насочили на изток и аз се чудех как изглеждат планините, които са я принудили да завие на юг. Знаех, че това ще е единственият ми шанс да видя тази страна на реката.
— Трябваше да ми го кажеш по-рано.
— Какво значение има? Та ние продължаваме да се движим по протежението на реката.
— Но аз мислех, че на теб са ти познати тези земи. А ти знаеш за тях толкова, колкото и аз.
Айла не знаеше защо това толкова я обезпокои. Тя просто беше разчитала на него, че знае пътя, но се оказа, че това не е така. Странната област будеше у нея неспокойство.
Вървяха увлечени в напрегнатия разговор, забравили всякаква предпазливост. Внезапно Вълчо, който подтичваше след Айла, изскимтя и я побутна по крака. И двамата се обърнаха, за да видят какво става, и се заковаха на място. Айла усети внезапен страх, а Джондалар побледня.
ГЛАВА 24
Мъжът и жената погледнаха напред и не видяха нищо. Просто пред тях нямаше земя. Бяха на ръба на пропастта. Джондалар усети познатото присвиване под лъжичката, когато погледна надолу, но за негова най-голяма изненада, много ниско долу съзря дълго и равно зелено поле, през което течеше поток.
Обикновено на дъното на големите падини имаше дебел слой почва, неразтворима утайка от варовик, а някои вдлъбнатини се съединяваха и образуваха големи площи равна земя много по-ниско от нормалната повърхност. При наличието на почва и вода там долу вирееше буйна растителност. Проблемът беше, че от дъното на огромната дупка със стръмни стени никой от двамата не виждаше път за излизане към зелената ливада.
— Джондалар, тук нещо не е наред — промълви Айла. — Толкова е сухо и пусто, че едва ли има някое живо същество там долу. Ливадата с поточето и дърветата е прекрасна, но не можем да се доберем до нея. Имам чувството за нещо нередно.