— Наистина нещо не е наред. И може би ти си права, Айла. Сигурно това се опитваше да ни предупреди Джерен. Наоколо няма много ловци, опасно е. Никога не съм виждал място, където може както си вървиш, да паднеш от скалата и да се озовеш на долна земя.
Айла се наведе, хвана главата на вълка и допря чело до неговото.
— Благодаря ти, Вълчо, че ни предупреди.
Той изрази чувствата си с леко ръмжене и я близна по лицето.
Мълчаливо се върнаха назад и преведоха конете да заобиколят дупката. Айла дори не можеше да си спомни какво толкова важно обсъждаха, че не забелязаха опасността. Само си мислеше, че никога вече не трябва да се увличат така и да не гледат къде вървят.
Движеха се на север. Реката от лявата им страна навлезе в дефиле, което ставаше толкова по-дълбоко, колкото по-стръмни бяха скалите. Джондалар се двоумеше дали да следват реката, или да се придържат към нивото на земята горе, но беше доволен, че не се наложи да пресичат реката. За разлика от тревистите долини и обширните плодородни равнини, в карстовите области големите реки течаха по стръмни варовици. Пътищата бяха трудни, но още по-сложно беше да пресекат водата.
Като си спомни голямото дефиле на север, с дългите участъци, където нямаше бряг, Джондалар реши да продължат по суша. При изкачването той с облекчение забеляза, че един голям поток се спуска надолу към реката. Макар че водопадът беше пряко на реката, това означаваше, че ще могат да намерят вода и по-високо, въпреки че тя бързо изчезваше в карстовите пукнатини.
Но карстът имаше също и много пещери. Толкова често се срещаха, че Айла, Джондалар и конете прекараха следващите две нощи под закрилата на каменни стени, без да опъват палатката. След като огледаха няколко пещери, вече добиха усет зад кой отвор може да се крие някоя подходяща за пренощуване.
Въпреки че подземните езера ставаха все по-големи, броят на годните за подслон пещери близо до повърхността намаляваше. Имаше и някои много тесни, а други доста влажни, които пък се редуваха със съвсем сухи. В някои можеше да се влиза само при сухо време — явно беше, че по време на дъжд се наводняват. В други, макар и винаги достъпни, дъното беше залято от неспиращи потоци. Пътниците търсеха сухи пещери, обикновено по-нависоко, но именно водата беше инструментът, издълбал и оформил всички пещери.
Дъждовната вода, капеща през пукнатините, всмукваше разтворения варовик. Всяка капка калциева вода и дори най-малките водни пръски във въздуха бяха наситени с калциев карбонат, който после се отлагаше в пещерите. Обикновено чисто бял, твърдият минерал можеше да е и прозрачен на места, или пък се преплиташе със сиви, понякога жълтеникави или червеникави жилки. Имаше цели плочи, тук-там скалите бяха изцяло покрити с него като застинала драперия. От таваните се спускаха висулки, подобни по форма на тези, които се образуваха на пода. Някои се сливаха в дебели колони.
Дните ставаха по-хладни и ветровити, затова пътниците се радваха на завета на пещерите. Обикновено първо проверяваха дали няма да обезпокоят някои техни четириноги обитатели, но по-често се осланяха на по-острите сетива на своите животни. А що се отнася до хората, разчитаха на миризмата на дим и огън като предупреждение — хората бяха животни, които винаги използваха огън — обаче не срещнаха никого, дори и животните бяха рядкост.
Затова се изненадаха, когато приближиха до област с гъста растителност — или поне по-богата в сравнение с голата твърда земя, по която вървяха до този момент. Варовикът беше съвсем различен по своята разтворимост, а голяма част от него бе неразтворим. В резултат на това някои карстови участъци бяха плодородни, с ливади и дървета близо до потоците. Имаше и по-ниски места, пещери и подземни реки.
Когато попаднаха на стадо елени, пасящи на поляна с поизсъхнала трева, Джондалар се усмихна на Айла, после изтегли устройството си за хвърляне на копия. Тя кимна в знак на съгласие и подтикна Уини да последва мъжа и неговия жребец. Досега нямаше много животни за лов, а и реката беше далече за риболов. Хранеха се предимно от изсушените си запаси, и то с малки дажби, като ги поделяха и с Вълчо. Конете също бяха ограничени с храната. Пък и рядко поникналата между скалите трева не можеше да ги засити.
Джондалар преряза гърлото на убития елен и остави кръвта да изтече. После вдигнаха тялото му, наместиха го върху плаза и потърсиха място за лагеруване. Айла искаше да изсуши част от месото и да събере зимната мазнина от него, а мъжът пък копнееше за прясно парче изпечено месо и пресен черен дроб. Мислеха да поостанат ден-два, ако наблизо има и ливада — конете също се нуждаеха от храна. Вълчо пък беше открил изобилие от дребни животни — плъхове, лемури, бекаси, които ловеше и изучаваше.