Забелязаха пещера под един хълм и се отправиха към нея. Оставиха багажа, разтовариха конете и ги пуснаха в ливадата, после сами издърпаха плазовете.
Тръгнаха да съберат храсти и тънки клони за огън. Айла гореше от нетърпение да сготви прясно месо, но се чудеше какво да прибави към него. Събра от растенията в ливадата няколко изсъхнали глави на растения със семенца и зърна, няколко шепи малки черни семена от огничето около потока и напълни меховете за вода.
Вълчо пристигна преди Джондалар, но когато доближи пещерата, оголи зъби и заръмжа заплашително. Жената усети, че косата й настръхва.
— Вълчо, какво има? — Тя веднага посегна за прашката си и грабна един камък, макар че по-удобно беше да вземе устройството за хвърляне на копие. Вълкът бавно влезе в пещерата, като продължаваше да ръмжи. Айла го последва, присвивайки очи, за да свикне с тъмнината; съжали, че не взе факла. Но обонянието й показа това, което очите й още не виждаха. Много години бяха изминали, откакто за пръв път беше подушила такава миризма, но никога нямаше да я забрави. В паметта й изплува картината на онзи миг.
Бяха в подножието на хълмовете, на Мястото за събиране на Клана. Синът й седеше на коленете й, покрит със завивката си, а тя, макар че беше млада и от Другите, беше тук в ролята си на лечителка. Всички бяха застинали и гледаха голямата пещерна мечка, която спокойно чешеше гърба си в дънера на едно дърво.
Това огромно същество — два пъти по-голямо от обикновените кафяви мечки — беше най-почитаният тотем в Клана, обаче въпреки това младите хора от Бивака на Брун никога не бяха виждали жива такава мечка. В планината в близост до техните пещери не беше останала нито една, но имаше изсъхнали кости, които доказваха, че някога ги е имало. Тъй като в тях се съдържаше стаена могъща магия, Креб обра от кората на дървото кичури козина, след като мечката си тръгна, оставяйки след себе си само характерната ясно доловима миризма.
Айла даде знак на Вълчо да излезе. Едва сега забеляза прашката в ръката си и я завърза обратно на кръста си. Каква ли работа можеше да й свърши срещу една пещерна мечка?! Просто беше благодарна, че мечката беше заспала дългия си сън и не усети идването им. Бързо засипа огъня с кал и го стъпка, после взе кошницата си и я отмести далеч от пещерата. За щастие още не бяха разопаковали много от нещата си. Върна се за вързопа на Джондалар и сама изтегли плазовете. Тъкмо беше вдигнала своя вързоп, когато той се появи с пълни мехове за вода.
— Айла, какво правиш?
— Вътре има пещерна мечка — отговори тя и срещна невярващия му поглед. — Да, заспала е дългият си сън, струва ми се, но понякога се преместват, ако някой ги обезпокои в началото на зимата… поне така казват.
— Кой казва?
— Хората от клана на Брун. Слушах ги, като говореха за лов… Слушах винаги, когато можеше. Особено откакто започнах да се упражнявам с прашката. Мъжете рядко обръщат внимание на някакво момиченце, което се мотае наоколо. Знаех, че никога няма да искат ме учат, затова се заслушвах в разказите им за лова — така можех да се уча. Мислех, че ще се ядосат, ако разберат какво правя, но не знаех колко тежко може да бъде наказанието… разбрах по-късно.
— Предполагам, че ако има някой, който знае достатъчно за пещерните мечки, това е точно Кланът. Смяташ ли, че е безопасно да останем тук?
— Не зная, но и не искам да сме тук.
— Добре, извикай Уини. Докато се стъмни, ще имаме време да намерим друго място.
Прекараха нощта в палатката, а сутринта тръгнаха рано, защото искаха да изминат по-голямо разстояние този ден. Джондалар не беше съгласен да губят време да сушат месото и убеди Айла, че няма да се развали, понеже времето е достатъчно студено. Бързаше да излязат от тази местност. Където има една мечка, винаги има и други.
Но когато стигнаха върха на хребета, спряха. През острия, кристално чист студен въздух можеха да виждат във всички посоки, а гледката беше пленителна. Право на изток, от низината израстваше планина, покрита със сняг, отиваше на запад и се извиваше покрай тях. Макар и не много високи, ледниковите върхове бяха най-огромни на север — там добиваха форма на бели отвесни игли, които пробиваха небето и то ги поканваше с леки бледосини оттенъци.
Заледените северни планини бяха външната извивка на виещата се в дъга планина; пътниците бяха от вътрешната й страна, в подножието на опасващата ги планинска верига; стояха на хребета, простиращ се от северния край на древния географски басейн, който формираше и централната долина. Огромният ледник, спускащ се от север и покриващ почти половината от земята, завършваше в планинска стена, скрита зад далечните върхове. На северозапад падините бяха по-ниски, но по-близо до хоризонта.