Високите планини в далечината бяха внушителни, но най-впечатляваща бе гледката точно под тях. Ниско долу, в дълбокото дефиле, Великата майка река променяше посоката си — сега течеше от запад. Като гледаха към нея, те разбраха, че точно това място е смяна на посоката и за тях.
— Ледникът, който прекосихме, трябва да е на запад оттук — каза Джондалар, а гласът му звучеше толкова далечен, колкото бяха далечни и мислите му. — Обаче трябва да следваме Майката река, а тя скоро ще извие леко на северозапад и после пак на югозапад. Ледникът, който ще пресечем, за да стигнем до нея, не е много голям, обаче отгоре е почти равен. След като го преминем, отново ще тръгнем на югозапад, но главната ни посока оттук до дома е запад.
След като пробиваше варовика и кристалните скали, реката като ли с колебание се виеше на запад, стичаше се на изток, а после пак на север, докато най-после приемаше посока на юг през равнината.
— Това Майката река ли е? — попита Айла. — Искам да кажа, все тя, а не някой неин приток?
— Да, това е все тя. И тук още е голяма, но не колкото преди.
— Значи сме видели съвсем малко от нея. Не знаех — бях свикнала да я виждам по-пълноводна. Мислех, че вървим по един от притоците й — изрече тя с леко разочарование, че огромната мощна Майка река е станала просто още една голяма река.
— Доста нависоко сме. Оттук изглежда различна. Много по-голяма е, отколкото мислиш. Ще прекосим още няколко големи притока, а на някои места тя пак се разделя на ръкави, но, общо взето, нататък ще става все по-малка. — Джондалар се загледа на запад, а след малко добави: — Сега сме едва в началото на зимата. Трябва да стигнем до ледника…, но ще ни трябва доста време, а може и нещо да ни забави.
Пътешествениците тръгнаха на запад по един висок хребет, като следваха външната извивка на реката. Възвишението продължаваше да се издига от северната й страна, докато отгоре те можеха да видят една малка насочена на юг издатина. Спускането на запад беше стръмно. После се насочиха на север по по-полегат склон през редки храсталаци. В ниското един приток се виеше около основата на хълмистата местност, а на североизток — към дълбоко дефиле. Тръгнаха нагоре по течението му, докато стигнаха място за преминаване. Отсреща имаше хълмове. Вървяха по притока, докато стигнаха отново до Голямата майка, а после се отправиха на запад.
В обширната централна равнина бяха, видели само няколко потока, но сега се намираха в област, където много реки и потоци захранваха Майката на север. По-късно през деня попаднаха на голям поток и краката им се навлажниха, докато го преминаваха по брода. Беше съвсем различно от преминаването на потоци през лятото, когато няма никакво значение дали ще се намокриш. Беше станало хладно, а нощем дори беше студено. Замръзнаха в леденостудената вода и решиха да си направят лагер по-далеч от брега, за да се изсушат и затоплят.
После продължиха пак на запад. Прекосиха хълмистата местност и достигнаха отново до равнина със затревени блата, но не влажна както в ниското. Тук почвата беше киселинна, по-малко блатиста, с тресавища от торфен мъх, които на места дори се бяха превърнали в торф. Откриха, че той гори добре, когато един ден направиха бивака си върху суха част от него. На следващия ден събраха повече торф, за да имат за огън и по-нататък по пътя.
Когато достигнаха един голям, бърз поток, който при вливането си в Майката река се разклоняваше в голяма делта, решиха за известно време да следват потока нагоре, за да намерят по-удобен участък да го преминат. Стигнаха до мястото, където се сливаха двете реки. Тръгнаха по дясната и скоро видяха, че се присъединява и трета. Конете лесно прецапаха по-малката река, после съседната, но по-трудно стана при сливането на всичките, където имаше и торфен мъх, а почвата беше мека и податлива.
При вливането си с другите две последната река беше най-дълбока и нямаше как да не се намокрят; затова пък оттатък нея подплашиха един мегарог с огромни клонести рога и решиха да го преследват. С дългите си крака големият елен лесно надбяга натоварените коне, макар че Уини и Вълчо доста бързо тичаха след него. Заради дългия прът за плаза, Уини скоро се отказа, но настроението на всички стана по-приповдигнато.
Със зачервено и обветрено лице, с лък на гърба, Джондалар се връщаше усмихнат. Като го гледаше така изправен върху коня, Айла изпита отново копнеж и обич. Беше оставил светлорусата си брада да израсне, както всяка зима, за да му топли на лицето, а тя винаги го беше харесвала с брада. Той й казваше, че е красива, но според нея красив беше той.