— Това животно тича доста добре. — Джондалар потупа Рейсър. — А видя ли какъв прекрасен екземпляр? Единият от роговете му беше дори по-голям от мен самия.
Жената също се усмихна.
— Беше красив, разкошен; но се радвам, че не го догонихме. Доста големичък беше за нас. Нямаше да можем да носим всичкото месо, а щеше да е жалко да го убием само така.
Яздеха обратно към Майката река и макар че дрехите им бяха почти изсъхнали върху тях, предпочетоха да направят лагер и се преоблякоха. Закачиха дрехите си близо до огъня, за да изсъхнат.
На следващия ден тръгнаха на запад. После реката ги отведе на северозапад. Малко по-нататък видяха друг голям хребет. Високото му било се простираше по целия път до Великата майка река докъдето стигаше погледът им — там беше и последният връх от планинската верига, която ги съпътстваше, откакто бяха тръгнали. Планинската верига беше извита на запад от тях, а те бяха пропътували южната й част, следвайки долното течение на Великата майка река. После покрай горното й течение се издигна последният хребет за преминаване.
Към Майката река не се присъединиха нови притоци. Едва когато изкачиха последния хребет, разбраха, че отново се намират между нейни канали. Реката, която идваше от изток и се вливаше в подножието до скалисто образувание, беше всъщност другият край на северния канал на Майката река. Оттам реката започваше да тече между хребета и един висок хълм отвъд, но имаше достатъчно нисък бряг, по който да преминат.
Прекосиха още един голям приток точно срещу хребета. Високите хълмове на запад бяха най-далечната източна точка на планинската верига. Зад тях хребетът ставаше по-нисък, а Великата майка река се разделяше на три канала.
Те следваха външния бряг на най-северния поток през един по-малък басейн, който беше продължение на централната равнина.
В миналото, когато централният басейн е бил голямо море, тази широка речна долина с тревисти степи, заобиколена от мочурища и тресавища, е била излазът към затворено в сушата водно тяло. По вътрешната извивка на източната планинска верига имаше по-неустойчиви участъци в твърдата кора на земята, които на места бяха кратери на малки вулкани. Вулканичната маса заедно с древните отлагания в морето и изветрелия льос бяха създали богата и плодородна почва. Но за нея говореха само скелетите на дърветата.
Свирещият вятър от север преплиташе възлестите и обезлистени клони на няколко брези близо до реката. Сухи храсталаци, тръстики и мъртва папрат покриваха бреговете, имаше дори тънки ледени корички. На северните склонове и по облите хълмове между долините вятърът вчесваше с ритмични повеи замрелите полета със сиви, изсъхнали прави треви, а тъмните вечнозелени смърчове и борове се люлееха и тръпнеха в неравномерните пориви на вятъра като че се стремяха да намерят път към заслонените южни склонове. Над тях се виеше снежен прашец и после леко се посипваше по земята.
Времето беше станало съвсем студено. Конете, Вълчо и дори хората бяха свикнали със северните льосови степи, с техните сухи и леки зимни ветрове. Айла би се разтревожила само ако паднеше влажен сняг, защото щеше да пречи на конете да вървят и да намират храната си. Но сега я безпокоеше друго. В далечината беше видяла коне, а и Уини и Рейсър ги бяха забелязали.
Джондалар случайно се обърна назад и му се стори, че вижда дим откъм високия хълм отвъд реката от другата страна на хребета, който бяха прекосили. Чудеше се дали наоколо има хора, обаче повече не видя дима, колкото и да се обръщаше.
Привечер вече вървяха по един по-малък поток през открита местност с върби и брези с оголени клони, докато стигнат гъсти борове. Мразовитите нощи бяха подарили на едно застинало езерце наблизо прозрачен леден връх, а по краищата му имаше огърлица от висулки; все пак част от водата беше още открита и те отседнаха наблизо. Сухият сняг се сипеше и покриваше склоновете като бял прах.
Уини беше възбудена още от момента, когато видяха конете в далечината, а това напрегна и Айла. Тя реши тази нощ да сложи оглавника на кобилата и я завърза за един стабилен бор. Джондалар привърза въжето на Рейсър за едно дърво близо до нея. После събраха съчки и счупиха малко от ниските изсъхнали клони на боровете — винаги се намираха такива под зелените клони; народът на Джондалар ги наричаше „женски дърва“. Имаше ги по повечето иглолистни дървета и дори и в най-влажните сезони те оставаха сухи. Можеха да се събират без брадва и дори без нож.