Накладоха огъня пред входа на палатката и оставиха коженото платно отпред вдигнато, за да влиза вътре топлина. Точно когато Джондалар проверяваше устройството си за хвърляне на копие, един заек притича пред палатката. Стреля почти по инстинкт и късото копие с малък връх, направено от кремък, а не от кост, достигна целта. Той излезе, вдигна заека и се опита да издърпа копието. То не излизаше, затова с ножа си отряза върха му и видя доволен, че не е повредено.
— Ето месо за тази вечер. — Джондалар подаде заека на Айла. — Направо си мисля, че се появи само за да ми помогне да изпробвам новия вид копия. Леки и удобни са. Трябва да опиташ едно и ти.
— По-скоро ние сме се разположили насред обичайното му място за минаване — отвърна тя, — но това беше добър изстрел. Иска ми се да опитам новите копия, ала все пак мисля, че сега е по-добре да се заловя с готвенето, пък и да реша какво още да имаме към месото.
Тя изчисти вътрешностите, но не одра заека, за да не се загуби натрупаната там за зимата тлъстина. После го намуши на един брезов клон и го постави над огъня върху два чаталеста пръта. Изрови от замръзналата земя корени от хвощ и няколко познати вкусни растения, стри ги в една купа, докато станаха на бяла каша; наля вода, остави сипкавото нишесте да се утаява и отиде да провери какво още от запасите им може да добави.
Когато нишестето се утаи и течността стана почти бистра, тя внимателно изля по-голямата част от нея и пусна в купата изсушени плодове бъз. Докато чакаше да се овлажнят и да попият част от водата, обели кората на една бреза, изстърга малко от мекия сладък слой под нея и го добави към сместа. После събра борови шишарки, пусна ги в огъня и когато се разпукнаха, с удоволствие забеляза, че повечето от тях имаха твърди семена.
Когато заекът стана готов, тя разчупи опушената кожа и отърка вътрешната й страна върху няколко камъка от огъня, за да ги намаже с мазнината. После взимаше на малки шепи от сместа с нишесте и я пускаше върху тях.
Джондалар я наблюдаваше. Винаги можеше да го изненада с някакво ново познание за растенията. Повечето хора, особено жените, знаеха къде да намират ядливите растения, но той никога не беше виждал някой да знае колкото нея. Когато няколко от тестените бисквити бяха готови, той отхапа от една.
— Вкусно е! — каза. — Ти наистина си изумителна, Айла. Малко хора могат да намерят растителна храна през студената зима.
— Все още не е студена зима, Джондалар, и не е толкова трудно да се намери храна. Почакай да видиш, като замръзне земята — отговори му тя, после свали заека от пръчката, обели хрупкавата му опушена кожа и постави месото върху плосък съд от кост на мамут.
— Смятам, че дори и тогава ти ще успяваш да намираш храна.
— Но може би не растения — отвърна и му подаде крехък заешки крак.
Когато приключиха със заека и бисквитите с корен от хвощ, жената подаде на Вълчо остатъците и кокалите. Затопли приготвения чай, добави за аромат няколко вечнозелени листа и извади от огъня шишарките. Двамата седяха, пиеха на малки глътки чая и ядяха семената на шишарките, като ги чупеха с камъчета или направо със зъби. Нахраниха се и се приготвиха да тръгнат рано на другата сутрин, провериха дали конете са добре и едва тогава се пъхнаха между кожите да спят.
Айла погледна навътре в дълга, виеща се пещера и видя редица огньове — те показваха пътя и хвърляха отблясъци върху красиво нагънатите в разнообразни фигури стени. Една от тях й напомни извита конска опашка. Тя се приближи и тогава животното в цвят охра потропа с копито, изви тъмната си опашка, като че я викаше да се приближи. Последва го, но в скалната пещера притъмня, а сталагмитите около нея станаха повече.
Тя погледна надолу да види накъде върви, а когато вдигна глава, се оказа, че това, което я викаше, не беше кон, а приличаше на човек. Напрегна очи да види кой е и стресната установи, че от сенките към нея върви Креб. Той й помаха, като я подканваше no-бързо да го последва. После се обърна и изчезна.
Последва го и дочу цвилене на кон. Когато се обърна да види жълтата кобила, тъмната опашка изчезна сред стадо тъмно опашати коне. Затича се след тях, но те се превърнаха в летящи камъни, а после — в каменни колони. Когато отново обърна глава, Креб вече се стопяваше в тъмния тунел.
Затича се след него, опитвайки се да го догони. Когато достигна едно разклонение на коридора, не знаеше накъде е тръгнал той. Стоеше, обзета от паника, и гледаше ту в едната, ту в другата посока. Най-после тръгна надясно и видя, че един мъж стои там и й препречва пътя.