Това беше Джерен! Той запълваше целия коридор, краката му бяха разкрачени, ръцете — кръстосани, а главата му кимаше, сякаш казваше „не“. Тя му се примоли да я пусне да мине, но той не разбираше. После с кратко кимване я накара да погледне стената зад себе си.
Когато се обърна, тя видя как жълтият кон тича, а след него — рус мъж:. Внезапно стадото заобиколи мъжа и го скри от погледа й. От страх стомахът и се сви на топка. Докато тичаше нататък, чу цвиленето на конете, а Креб беше при входа на пещерата, махаше й, караше я да побърза, преди да е станало късно. Изведнъж чаткането на копитата се усили. Тя чу цвилене, пръхтене, а при силното и рязко изцвилване на кон я обля ужас и паника.
Айла се събуди стресната. Пред палатката цареше суматоха, цвилеха коне, топуркаха копита. Чу воя на Вълчо, после болезнен рев. Пътешествениците отхвърлиха завивките и се втурнаха навън.
Сребристата луна хвърляше слаба светлина; не виждаха нищо, но по шума се разбираше, че при боровете има много повече от два коня. Затичаха се нататък. Айла се спъна в един стърчащ корен и падна така тежко, че чак загуби дъх.
— Айла! Добре ли си?! — затърси я Джондалар в тъмното. Беше чул падането й.
— Да, да… тук съм — гласът й беше дрезгав, опитваше се да поеме дъх. Усети ръцете му и се опита да се изправи. Тъкмо когато се чу тропотът на препускащи коне, тя успя да се изправи и двамата се затичаха към мястото, където бяха вързани конете. Уини я нямаше!
— Тръгнала е с тях! — възкликна тя. Изсвири и я извика по име. Отговори й далечно цвилене.
— Това е Уини! Тя е! Тези коне са я увлекли със себе си. Трябва да я върна! — Жената се затича в тъмнината към конете, като се препъваше в корени и се блъскаше в дървета.
Джондалар я настигна с няколко скока.
— Айла, чакай. В тъмното не можем да я намерим. Дори не виждаш накъде вървиш.
— Трябва да я върна, Джондалар!
— Ще я върнем. Сутринта — хвана я той за ръцете.
— Дотогава ще са изчезнали.
— Да, но ще е светло и ще виждаме следите. Ще тръгнем по тях. Ще я върнем, Айла, обещавам ти!
— О, Джондалар. Какво ще правя без Уини! Тя ми е и като приятелка — Айла избухна в плач.
Мъжът я прегърна, остави я малко да поплаче, а после каза:
— Непременно трябва да видим дали Рейсър е тук, а и да се погрижим за Вълчо.
Изведнъж си спомни болезнения му вой и се разтревожи за него и за младия жребец. Изсвири веднъж за Вълчо, после издаде звука, с който викаше конете.
Първо чуха изцвилване, а след него и скимтене. Джондалар отиде да намери Рейсър, а Айла намери Вълчо. Посегна да успокои животното и усети нещо влажно и лепкаво.
— Вълчо! Ти си ранен! — опита се да го вдигне, за да го занесе на светло до огъня. Той изскимтя от болка в ръцете й. После се изтръгна, изправи се на краката си и макар тя да знаеше, че му коства усилие, сам тръгна към огъня.
Джондалар се върна, водейки Рейсър. Айла разпали огъня.
— Въжето го е удържало — обяви той. Винаги използваше по-здраво въже, защото по-трудно успяваше да удържа жребеца, отколкото тя удържаше Уини.
— О, толкова се радвам! — Айла прегърна жребеца през шията, после отстъпи назад, за да го погледне отблизо и да се увери, че той е добре.
— Защо не сложих и аз по-здраво въже? — тюхкаше се, ядосана на себе си. — Ако бях малко по-внимателна, Уини щеше да е тук. — Уини й беше приятелка, беше готова да изпълнява желанията й и Айла използваше само едно тънко въженце, за да я спре да не отива надалеч.
— Вината не е твоя, Айла. Стадото не е дошло за Рейсър — искали са кобила, а не жребец. Уини нямаше да тръгне, ако конете не са я накарали.
— Но аз знаех, че конете са наблизо и трябваше да се сетя, че може да дойдат за Уини. Сега нея я няма, Вълчо е ранен…
— Много ли е зле?
— Не зная. Боли го, когато искам да го прегледам, за да разбера какво му е; мисля, че има спукано или дори счупено ребро. Трябва да са го ритнали. Ще му дам нещо за болката, а сутринта ще видя какво друго да направя… преди да тръгнем за Уини. — Внезапно тя се притисна до мъжа и заплака. — Джондалар, какво ще стане, ако не я намерим? А ако съм я загубила завинаги?
ГЛАВА 25
— Айла, виж! — каза Джондалар, наведен над земята, покрита с отпечатъци от конски копита. — Май цялото стадо е идвало тук снощи. Следата е ясна. Нали ти казах, че ще е по-лесно да ги проследим на дневна светлина.
Тя погледна следите, после вдигна поглед на североизток по посоката, накъдето най-вероятно се движеха конете. Оттук, от горичката, можеше да вижда надалеч през откритата тревиста равнина, но колкото и напрегнато да се взираше, нямаше никакъв кон. Замисли се. Следите тук бяха достатъчно ясни, но кой знае докъде ще могат да ги следват?