Младата жена не можа да мигне след силното вълнение и изчезването на най-добрата й приятелка. Щом се развидели, веднага стана, макар че още не беше достатъчно светло да се виждат следи по земята. Разпали огъня и сложи да се вари вода за чая. Небето се променяше, преминавайки през всички оттенъци на синьото.
Вълчо беше допълзял до нея, без тя да усети, загледана в пламъците. Той изскимтя, за да привлече вниманието й. Прегледа го съвсем внимателно. Макар че той трепна, когато го натисна по-силно, тя си отдъхна с облекчение, защото установи, че няма счупени кости. Но и пукването беше достатъчно страшно.
Джондалар стана рано за сутрешния чай.
— Да побързаме, преди да са се отдалечили много — каза Айла. — Можем бързо да натрупаме багажа в лодката и… не… не можем така. — Тя внезапно осъзна, че без кобилата, която искаше да намери, не можеха лесно да опаковат всичко и да тръгнат. — Рейсър не знае как да тегли пръта с торбите, така че трябва да вземем или него, или лодката. Не можем да носим даже и кошницата на Уини.
— А за да имаме изобщо шанс да настигнем стадото, трябва двамата да яздим Рейсър. Значи и неговата кошница не можем да вземем. Ще трябва да тръгнем само с най-необходимия багаж.
Започнаха да обмислят новото положение, в което ги беше поставила Уини. И двамата разбираха, че ги очакват трудни решения.
— Да вземем само завивките и кожата за постилане на земята, която става и за ниска палатка, вързопът ще се хване върху Рейсър зад нас — предложи Джондалар.
— Ниската палатка е достатъчна. Винаги вземахме само такава за лов в нашия клан. С един прът я подпирахме отпред, а отстрани я затискахме по ръбовете с камъни. — Спомни си времето, когато тя и няколко жени съпровождаха мъжете при лов. — Жените носехме всичко, с изключение на ловните копия, а за да не изоставаме, трябваше да вървим бързо, затова носехме малко неща.
— Ние също трябва да се движим бързо. Какво друго носехте? — запита той с нарастващо любопитство.
— Ще ни трябват някои неща за огън. Малка брадвичка за дърва и да чупим костите, ако убием малки животни. Можем да горим и сух животински тор или трева, но ни трябва нещо да сечем стволове. Един нож за дране на животни и един остър за рязане на месо — започна тя. Спомняше си не само лова с мъжете, а и времето, когато беше пътувала сама, след като напусна Клана.
— Ще нося колана си с клуповете за завързване на брадвата ми и ножа с кокалената дръжка — каза Джондалар. — Ти също вземи твоя.
— Винаги трябва прът, удобен за копаене, а става и за подпиране на палатката. И още малко топли дрехи, ако много се застуди, и кожи за краката.
— Да, и допълнителни подложки за обувките. Само долните туники и панталони, кожените ръкавици, а ако се наложи, винаги можем да се увием в кожите за спане.
— Един или два меха за вода…
— Можем да ги вържем за коланите си, а ако е студено, ще ги вържем по-стегнато с въже до тялото си, за да не замръзват.
— Ще ми трябва лечителската ми торба, а сигурно ще е добре да взема и комплекта за шиене — не заема много място, а също и прашката ми.
— Не забравяй и копията ми и устройството за хвърляне. А да взема ли оръдията си за обработване на кремък или кремъчни остриета, ако се счупи някой нож или нещо друго?
— Каквото и да вземем, трябва да е толкова, колкото мога да нося на гърба си… или колкото се събира в кошница.
— Ако някой ще носи нещо на гърба си, това трябва да съм аз — възрази той, — но нямам ремъци за завързване.
— Сигурно ще можем да направим, например от едно от седлата или от някакъв ремък, или от кожена връзка, но как ще седя зад теб, ако го закачиш на гърба си?
— Ами отзад ще седна аз… — Спогледаха се и се усмихнаха. Трябваше да решават дори и това — как да пътуват. Джондалар забеляза, че тази сутрин Айла се усмихва.
— Ти ще насочваш Рейсър, така че трябва аз да съм отзад — каза тя.
— Мога да го управлявам, като седя зад теб, а ако ти си отзад, няма да виждаш нищо, само гърба ми. Няма да ти е добре, ако не гледаш напред, а и двамата искаме да виждаме следата на стадото. Може да е трудно да я следим по твърда земя или ако се смесва с други следи, а ти си добър следотърсач.
Усмивката й стана по-широка.
— Прав си — не знам дали ще издържа, ако не гледам напред. — Тя разбра, че и той, както и тя, се тревожи дали ще успеят да следват дирята на стадото, а беше загрижен и за нейното състояние. Внезапно сълзи на обич изпълниха очите й.
— Не плачи, Айла. Ще намерим Уини.
— Не плача за Уини. Помислих си колко те обичам и сълзите ми сами дойдоха.
— И аз те обичам — прегърна я той.