Внезапно тя захлипа в прегръдката му, а сълзите този път бяха и за Уини:
— Джондалар, трябва да я намерим.
— Ще я намерим. Ще търсим, докато я намерим. Така, от какво ще направим ремъци за гърба ми? Нещо, което да придържа и копиехвъргача и няколко копия отвън, за да ги достигам лесно.
— Няма да е много трудно. И разбира се, ще вземем само изсушените храни за път — изрече, докато бършеше сълзите с опакото на ръката си.
— Колко храна мислиш, че ще ни трябва?
— Зависи. Колко време ще се забавим?
Въпросът охлади и дамата. Колко ли време ще се забавят? Колко ли ще мине, докато намерят Уини и я върнат отново?
— Сигурно за не повече от няколко дни ще проследим стадото и ще я намерим, но може да измине и половин лунен цикъл — предположи Джондалар.
Айла помълча, докато обмисли думите му.
— Това прави повече от десет дни, а може би колкото пръстите на три ръце — петнадесет. Смяташ ли, че толкова ще се забавим?
— Не, не смятам така, но е по-добре да сме подготвени.
— Не можем да изоставим лагера за толкова дълго — загрижи се тя. — Някое животно може да дойде и да унищожи всичко; има вълци, хиени, мечки… не, мечките спят, но нещо друго… Ще изгризат палатката, лодката — всичко, което е от кожа, а и храната ни. Какво да направим с нещата, които оставяме?
— Може би да оставим Вълчо да пази лагера? Няма ли да остане, ако му заповядаш? И без това е ранен. Може би е по-добре да не върви с нас?
— Да, за него ще е по-добре, но няма да иска да остане. Или ще постои малко, а после ще тръгне след нас, ако не се върнем до един-два дни.
— Можем да го завържем…
— Ще се чувства зле. Не, Джондалар! — възкликна Айла. — И на теб няма да ти е хубаво да те оставят на място, където не искаш. Освен това, ако дойдат вълци или други животни и го нападнат, няма да може да се защитава, нито да избяга. Трябва да измислим друг начин за запазим нещата.
Отидоха мълчаливо до лагера; той леко се мръщеше и това я тревожеше, но и двамата все още се опитваха да намерят разрешение на проблема. Като стигнаха до палатката, жената се сети за нещо.
— Имам идея! — каза. — Можем да сложим всичко в палатката и да я затворим. Имам още от онази смес, която отблъсква вълци — бях я правила преди заради Вълчо, да не сдъвче нещо. Мога да разпръсна от нея върху палатката — ще прогонва някои видове животни.
— Да, може, поне за малко, докато дъждовете я отмият; но тя пък няма да попречи на животните, които ровят или подкопават земята. — Джондалар замълча за малко, после добави: — Защо да не съберем всичко и да го увием в палатката; отгоре ще сложиш сместа… но все пак не можем да я оставим така на открито.
— Да, мисля, че трябва да я вдигнем някъде, над земята, както правим с месото — отговори му Айла, а после се пооживи отново: — Можем да я окачим на прътовете за теглене на багажа и отгоре да захлупим лодката, за да пази от дъжд.
— Чудесна идея! Но някой пещерен лъв може да събори прътовете, или пък глутница хиени, или вълци. — Той се огледа наоколо внимателно и съзря голям гъсталак от къпини; листата бяха опадали и клоните им бяха покрити само с остри бодли. — Айла! Не можем ли да промушим трите пръта през клоните на къпините, да ги завържем по средата преплетени, после да сложим отгоре вързопа и да го похлупим с лодката?
Докато той говореше, усмивката й ставаше все по-широка.
— Да, можем да понарежем малко клони, за да пъхнем прътите по-лесно, да ги завържем и отново да вплетем клоните едни с други. Може някои малки животни да успеят да се промъкнат, но повечето спят зимен сън или са в гнездата си, а острите бодли ще държат далеч по-големите животни — дори големите пещерни лъвове стоят настрана от тях. Така ще е добре, Джондалар!
Трябваше да помислят, докато подберат необходимите им неща. Решиха да вземат малко кремък в запас и някои важни за обработката му сечива, малко допълнителни въжета и храна колкото можеха да носят. Докато подреждаше нещата, Айла видя своя специален пояс и кинжала от бивник на мамут, който Талут й беше дал на церемонията за приемането й в Лъвския бивак. В пояса бяха вплетени тънки кожени ремъци, които можеха да се изтеглят на клупове и там да се завързват много удобни предмети.
Тя привърза пояса около ханша си, върху връхната кожена туника, после издърпа кинжала и го повъртя в ръцете си, чудейки се дали да го вземе. Макар че имаше остър връх, беше no-скоро добър за церемонии, отколкото полезен. Мамут беше използвал един такъв да пореже ръката й, после беше взел капка кръв и я беше намазал върху плочката от кост, която носеше на врата си, за да стане и тя член на Мамутоите.
Беше виждала, че такива кинжали се използват и за татуировки — правеха се резки върху кожата с върха му. После в раните се слагаше черен въглен от ясенова пепел. Не знаеше дали пепелта от ясеново дърво е антисептична и предпазва от инфекции, но вероятно и самият Мамут не знаеше със сигурност защо действа така. Тя знаеше само, че изрично я бяха предупредили никога да не използва друго освен ясенова пепел, когато иска да направи тъмна черта на татуировка.