Върна обратно кинжала в калъфа му от сурова кожа и го остави там. После взе друг кожен калъф, той бе за изключително острия кремъчен връх на един нож с костна дръжка, който Джондалар й беше направил. Прекара калъфа през един клуп на пояса, а на друг наниза през дръжката брадвичката, дадена й пак от него. Каменната глава на брадвичката също беше обвита в кожа за безопасност.
Тя реши, че няма причини поясът да не издържи и копиехвъргачката. Накрая завърза и прашката си, и торбичката с камъни за нея. Усети се натежала, но този начин беше удобен за носене на всичко, особено за по-кратък път, както бе сега. Своите копия пъхна в другия багаж при тези на Джондалар.
Доста време й отне да мисли какво да вземе, но още повече й трябваше да подреди и складира безопасно оставащия багаж. Беше напрегната от бавенето, но до обяд вече бяха готови с всичко и тръгнаха.
В началото Вълчо подтичваше пред тях, но постепенно изостана, очевидно от болката. Айла се разтревожи, не знаеше колко дълго или колко бързо щеше да може да върви, но реши да не го притеснява. Разкъсваше се от тревога за двете животни, но вълкът беше до нея и тя беше уверена, че ще се оправи; обаче Уини можеше да е навсякъде, а колкото повече се бавеха, толкова по-далече може би отиваше.
Следваха следата от стадото коне, която вървеше почти само на североизток; малко по-нататък конете по необяснима причина бяха сменили посоката. Двамата бяха пропуснали отклонението и за миг помислиха, че са загубили следата. Върнаха се назад, но докато я открият отново, стана късен следобед. Тръгнаха по нея на изток и вечерта достигнаха до река.
Беше ясно, че конете са я преминали, но ставаше доста тъмно вече и не можеха лесно да намират отпечатъците от конски копита. Решиха да нощуват до реката. Въпросът беше от коя страна да останат. Ако пресечеха реката сега, дрехите им може би щяха да изсъхнат до сутринта, но Вълчо беше изостанал и Айла се боеше, че няма да може да ги догони през реката. Решиха да го изчакат и да направят лагера от тази страна.
Поради малкото им вещи лагерът изглеждаше гол и подтискащ. Цял ден не бяха гледали нищо друго освен следи. Айла се безпокоеше, че може би не следват стадото, което трябва, а се тревожеше и за Вълчо. Джондалар се опита малко да я успокои, но вълкът не се появи дори когато цялото небе се покри със звезди, и тя отново се притесни.
Остана да чака доста до късно. Накрая мъжът я убеди да си легне, но макар че беше изморена, така и не успя да заспи. Беше задрямала, когато усети как една студена влажна муцуна я побутва.
— Вълчо! Ти успя! Вече си тук! Джондалар, виж, Вълчо пристигна.
Айла плачеше и усещаше как животното тръпне в прегръдката й. Джондалар също се успокои и се радваше на Вълчо, но неговото щастие беше повече заради нея — сега поне щеше да поспи. Преди това обаче тя стана да даде на вълка отделеното парче месо, корени и питка от храната за път.
Докато беше готвила вечерята, беше сложила малко кора от върба в гореща вода. Сега Вълчо се нахвърли и пресуши течността — освен че утоли жаждата му, тя беше обезболяваща и лековита. После се сви до техните спални кожи и Айла заспа с една ръка обвита около врата му, а Джондалар прегърна и двамата. В ясната, студена нощ те спяха с дрехи, бяха свалили само ботушите и връхните си туники, като изобщо не си направиха труда да опъват малката палатка.
На сутринта й се стори, че вълкът е по-добре, но тя пак му направи чай от върбова кора, който добави в храната му. След това трябваше да се преборят със студената река, а не се знаеше как тя щеше да повлияе на раненото животно. Можеше да го простуди, но, от друга страна, студената вода може би щеше да успокои болката и да спре кървенето на раната.
Младата жена не искаше да облича дрехите си, преди да са напълно изсъхнали. Не я плашеше толкова студената вода — често се беше къпала и в по-студена — но се боеше от обличането на влажни дрехи в мразовития сутрешен въздух. Докато увиваше около прасеца си горната кожа на подобните си на мокасини ботуши, тя взе друго решение:
— Няма да бъда с тях във водата. По-добре да съм боса, а когато изляза, да имам сухи ботуши да се обуя.
— Тази идея никак не е лоша.
— Всъщност няма да обувам и панталона — каза и Джондалар се засмя, като я гледаше така гола, дори без кожената туника; помисли си, че му се иска да направят и нещо друго, освен да преследват коне. Но знаеше, че тя прекалено много се тревожи за Уини, за да има настроение за ласки точно сега.