Реката не беше много голяма, но изглеждаше бърза. Можеха да я пресекат, като яхнат Рейсър боси, а като стигнат другия бряг, да облекат сухите си дрехи. Не само щеше да е по-удобно, а и нямаше да хванат простуда.
— Мисля, че си права, Айла. По-добре е да не мокрим ботушите — каза й и също се събу.
После нарами раницата; а жената взе спалните кожи, за да не се намокрят. Мъжът се почувства малко неловко, докато възсядаше коня гол от кръста надолу, но когато усети голото тяло на Айла до своето, забрави за това. Желанията му не бяха останали скрити за нея — тя също не би имала нищо против да се забавят още малко, ако не беше толкова притеснена за Уини. Мислеше си, че някой друг път могат да яздят така двамата, само за забавление, но сега не беше време за това.
Водата беше леденостудена, когато кафявият жребец навлезе в потока, като счупи коричката лед до брега. Макар да беше бърза, скоро стана доста дълбока и намокри краката им до бедрата, но конят продължаваше да върви по дъното — не беше достатъчно дълбока за плуване. По едно време Айла се обърна да види Вълчо — той още стоеше на брега, като ту тръгваше, ту спираше от страх от първоначалния скок. Изсвири му окуражително и видя, че той скочи.
Достигнаха отсрещния бряг без проблеми, с изключение на студа. Хладен вятър изстуди мокрите им крака. Те изтръскаха водата от себе си и побързаха да обуят панталоните и подобните на мокасини ботуши, подплатени със сплетени кичури вълна от дива коза — безценен дар от Шарамудоите, за който бяха безкрайно благодарни в този миг. Краката и стъпалата им приятно тръпнеха от възвръщащата се топлина. Вълчо достигна брега и изпълзя. Айла го прегледа и се успокои, че състоянието му не се е влошило от студената вода.
Лесно свалиха плаза и разтовариха младия жребец. Вълкът се опита да върви редом с тях, но скоро изостана и закуцука отзад. Айла с тревога гледаше как изостава. Това, че снощи ги беше намерил, малко я беше успокоило, а и той често се беше отделял за плячка и винаги след това ги беше намирал. Никак не й се искаше сега да го оставят, но все пак трябваше да търсят Уини.
Беше вече ранен следобед, когато в далечината съзряха конете. Докато наближаваха към тях, Айла се опитваше да различи своята приятелка. Стори й се, че видя познатата кожа с цвят на сено, но не беше сигурна. Имаше доста коне с такъв цвят. Вятърът довя миризмата на хората до конете и те побягнаха.
— Тези коне са преследвани и преди — отбеляза Джондалар. И се зарадва, че спря, преди да изрече следващата си мисъл на глас: „Сигурно в тази област има хора, които обичат конско месо.“ Стадото скоро се отдалечи от преследвачите, но те продължиха. Това беше единственото, което можеха да правят засега.
Стадото тръгна на юг — обратно към Великата майка река. Не след дълго теренът започна стръмно да се издига. Земята беше твърда, скалиста, а тревата — no-рядка. Продължиха така, докато се изкачиха на най-високото място в околността. Когато видяха проблясваща долу вода, разбраха, че са наедно плато над най-голямото възвишение, което бяха заобиколили преди няколко дни. Реката, която бяха пресекли, минаваше на запад от него, преди да се влее в Майката река.
Когато стадото спря да попасе, те успяха малко да го доближат.
— Ето я, Джондалар! — възбудено показа Айла едно от животните.
— Откъде си сигурна? Има няколко коня с такъв цвят. Макар че цветът беше подобен, жената познаваше всяко място от любимата си приятелка толкова добре, че изобщо не се съмняваше. Тя изсвири и Уини вдигна глава.
— Казах ти! Тя е!
Изсвири отново и кобилата се запъти към нея. Но водачката на табуна — грациозна, сиво златиста, малко по-тъмна от обикновеното кобила — я видя, че се отклонява, тръгна към нея и я спря с глава. Водачът-жребец на стадото дойде на помощ на водачката. Беше едър, строен и тежък кон, кремав на цвят, с гъста сребриста грива, сива черта по целия гръб и сребриста опашка, която изглеждаше почти бяла, когато я развее. Той побутна Уини по хълбока и я насочи към другите женски в табуна, които гледаха с интерес. После се върна да предизвика Рейсър. Потупа с копито по земята, след това отстъпи назад, предизвиквайки го да се борят.
Младият кафяв жребец отстъпи, леко уплашен и не се осмели да пристъпи отново напред — за разочарование на хората. Изцвили от безопасно разстояние на майка си и хората чуха познатото им ответно цвилене. Айла и Джондалар слязоха от коня, за да обсъдят положението.