— Какво можем да предприемем, Джондалар? — изхлипа тя. — Те няма да я пуснат. Как можем да я хванем?
— Не се тревожи, ще успеем. Ако е необходимо, ще използваме копия, но мисля, че няма да се наложи.
Увереността му я успокои — не се беше сетила за копията. Не искаше да убива коне, освен ако не се наложи, но би направила всичко, за да си върне Уини.
— Какъв ни е планът? — попита.
— Напълно съм сигурен, че стадото е било преследвано и преди, затова се страхува от хора. Това ни дава едно предимство. Водачът на стадото сигурно мисли, че Рейсър е искал да го предизвика. Той и едрата кобила се опитаха да му попречат да отвлече кон от стадото. Така че трябва да отдалечим Рейсър — започна Джондалар. — Уини ще дойде, като й свирнеш. Ако успея да отвлека вниманието на жребеца, ти ще й помогнеш да избяга от кобилата, докато отидеш достатъчно близо откъм гърба й. После, ако голямата кобила още задържа Уини, можеш да й изкрещиш или да я боднеш с копието си и мисля, че тя ще побегне от теб.
Айла се усмихна с облекчение.
— Изглежда прекалено лесно. Какво ще правим с Рейсър?
— Малко по-назад оттук имаше една скала с доста храсти. Ще го завържа там. Няма да го удържат, ако реши да се изскубне, но той е кротък и смятам, че ще стои там.
Джондалар взе въжето на Рейсър и тръгна. Когато стигнаха скалата, той каза:
— Ето ти копиехвъргача и няколко копия. — Свали раницата си и й обясни: — Пречи ми да се движа свободно, ще го оставя тук засега. Когато вземеш Уини, мини да отвържеш Рейсър и се върнете при мен — каза той, докато вземаше своите копия.
Огледаха внимателно цялата местност във всички посоки: хълмистите възвишения, стръмните издатини, косите склонове към Великата майка река. Докато вървяха назад към стадото, въздухът беше спокоен и чист, слънцето грееше високо в небето, макар че вече клонеше към залез. Вървяха внимателно, защото западният ръб беше доста стръмен.
Когато доближиха стадото, се спряха, за да открият Уини. Кобилите, мъжките коне и едногодишните кончета пасяха в средата на широка поляна със суха висока трева. Жребецът на стадото беше малко встрани от другите. На Айла й се стори, че беше видяла неговия гръб от далечината. Тя изсвири, жълтеникавата кобила вдигна главата си, след това се запъти към тях. Джондалар с копие в едната ръка и хвъргачката в другата леко се приближи към кремавия жребец, като се опитваше да застане между него и стадото, докато жената се приближаваше към кобилите, решена да се добере до Уини.
Докато си пробиваше път към кобилата, няколко коня спряха да пасат и вдигнаха глави, но не гледаха нея. Внезапно тя изпита чувството, че нещо не е наред. Обърна се да види Джондалар и видя тънък стълб дим, после още един. Беше усетила първо миризмата. Поляната от суха трева гореше на няколко места. Изведнъж видя няколко фигури, които тичаха към конете с факли в ръце. Гонеха конете към края на поляната, към стръмния склон зад ръба на скалата, а Уини беше сред тях!
Конете започваха да изпадат в паника, но в общия шум й се стори, че чува познато цвилене да идва от друга посока. Погледна на север и видя Рейсър, който влачеше и въжето си. Ах, защо се отвърза точно сега! А и къде беше Джондалар? Въздухът миришеше не само на пушек. Тя усети напрежение и заразителен страх откъм конете, когато те побягнаха от огъня.
Конете се щураха около нея, а тя вече не виждаше Уини. Рейсър бързо тичаше, обхванат от паника. Тя изсвири високо и силно и скочи към него. Той леко забави и се обърна към нея, но ушите му бяха опънати назад, а очите му блуждаеха от страх. Изцвили и се изправи на задните си крака сред устремените в бяг коне. Въжето му опари ръцете й, когато Айла го сграбчи, но успя да го задържи, и когато предните му крака отново докоснаха земята, тя сграбчи шията му и се метна върху него.
Рейсър пак се изправи на задните си крака. Айла едва не падна, но успя да се задържи на гърба му. Страхът още владееше коня, но той беше свикнал да има товар на гърба си. Това го успокояваше, както и познатата му жена. Затича по-спокойно, но за нея беше трудно да управлява коня, дресиран от Джондалар. Макар че беше яздила Рейсър няколко пъти, знаеше и условните знаци за него, тя не беше свикнала да управлява кон с юзда или въже. Джондалар използваше и двете с еднаква лекота, а и конят познаваше уверената ръка на своя ездач. Той не откликна добре на нервните й команди, но тя едновременно се опитваше да успокои него и да открие Уини, от което се напрягаше допълнително.
Конете тичаха, скупчиха се всичките около нея, цвилеха, пръхтяха, пищяха и изригнаха страх през ноздрите си. Тя изсвири още веднъж, високо и пронизително — не беше сигурна колко далеч се чува, а желанието на конете да избягат беше непреодолимо.