Внезапно в мъглата от прах и дим видя как един кон забавя бягането, опитва се да се обърне и да се отскубне от напора на паникьосаните коне, префучаващи и предаващи му своя страх от огъня. Макар че кожата му беше с цвета на задушливия пушек, Айла позна Уини. Изсвири отново, за да я окуражи, и видя своята прекрасна мила кобила да спира нерешително. Инстинктът да препусне със стадото беше много силен, но това изсвирване за нея винаги беше означавало безопасност, сигурност, обич, а тя не беше и чак толкова изплашена от огъня. Миризмата на огъня за нея беше сигнал само за присъствие на хора наблизо.
Айла видя как Уини остава на място, докато другите коне префучаваха край нея или я блъскаха, макар че се опитваха да я заобиколят. Жената пришпори Рейсър. Кобилата тъкмо се заизвръща към нея, когато един светъл кон изплува като че ли от праха. Големият водач на стадото се опита да я насочи с главата си, като предупредително цвилеше към Рейсър — дори в паниката си се опитваше да предпази новата кобила от младия жребец. Този път Рейсър му отвърна, после направи висок скок, удари земята с копита и се втурна към едрия кон, като във възбудата си забрави, че е твърде млад и неопитен да се бие с един кон в силна възраст.
Тогава жребецът внезапно се подплаши от нещо, изцвили и отстъпи. Уини тръгна, Рейсър се втурна, за да я изпревари. Стадото се струпваше все по-близо до ръба на скалата, там, където зееше сигурната смърт при падането, а кобилата с цвят на узряла ръж и младият кафяв жребец с жената върху него бяха увлечени от стадото и не можеха да се отскубнат! С жестока решимост Айла рязко дръпна Рейсър да спре пред майка си. Той изцвили, в паниката си искаше да тича заедно с другите коне, но го задържа контролът на жената над него и командите, които беше приучен да изпълнява.
Сега всички коне ги отминаха. Уини и Рейсър стояха, треперещи от страх, докато стадото се стопяваше и изчезваше през ръба на скалата. Айла изтръпна от отекващите оттам звуци, цвилене, пръхтене, безпомощност, докато накрая се вцепени от настъпилата тишина. Уини, Рейсър и тя самата можеха да са там. Пое дълбоко дъх и се огледа за Джондалар.
Не го видя. Огънят се движеше на югозапад; откъм югозападния ръб на скалата духаше вятър — но пламъците бяха свършили работата си. Тя се огледа във всички посоки — Джондалар го нямаше никъде. Айла и двата коня бяха сами сред димящото поле. Тя изпита страх и тревога сви гърлото й. Какво ли му се е случило?
Смъкна се от Рейсър и все още държейки въжето му в ръката си, леко скочи на гърба на Уини, после пак погледна към мястото, където се бяха разделили. Огледа внимателно наоколо, потърси някакви следи, но земята беше покрита само с отпечатъци от конски копита. После й се мярна нещо и тя се втурна да види какво е. Сърцето й биеше в гърлото, докато вдигаше копнехвъргача на Джондалар!
Когато огледа по-отблизо, видя стъпки — очевидно на много хора, но сред тях биеха на очи големите следи от ботушите на Джондалар. Беше ги виждала толкова много пъти в лагерите им за нощуване, че не беше възможно да греши. После видя тъмно петно на земята. Докосна го. Отдръпна пръста си — на върха му имаше кръв!
Очите й се разшириха от ужас. От мястото, където стоеше неподвижно, за да не заличи някоя следа, тя внимателно се огледа наоколо, като се опитваше да сглоби събитията и да проумее какво всъщност се е случило. Беше опитна следотърсачка, така че за набитото й око скоро стана ясно, че някой е ранил Джондалар и го е влачил нанякъде. Повървя малко по следите на север. После се огледа, за да види отново следите, яхна Уини, като водеше неотклонно и Рейсър, и тръгна на запад, за да вземе и раницата.
Докато яздеше на запад намръщена, една дълбока бръчка показваше гнева й, но все пак тя обмисляше нещата и търсеше решение. Някой е ранил Джондалар и го е завлякъл някъде, но никой нямаше право да постъпва така. Може би тя не разбираше съвсем добре нравите на Другите, но точно в това беше абсолютно сигурна. Все още не знаеше как, но щеше да си го върне.
Успокои се, когато видя раницата, все още подпряна на скалата, където я бяха оставили. Изсипа всичко и я направи така, че Рейсър да може да я носи, после отново сложи нещата вътре. Сутринта беше оставила тук и пояса си — видя й се твърде тежък за носене. Сега го вдигна и заразглежда острия кинжал за церемонии, който още беше на него; внезапно притисна пръст към върха му. Едва сега, гледайки малката червена капка кръв, почти се разплака и осъзна истината: отново беше сама. Някой беше й отнел Джондалар!
Рязко постави пояса на кръста си и затъкна в него кинжала, ножа, брадвичката и ловните оръжия. Това нямаше да е задълго! Натовари палатката на гърба на Рейсър, а спалните кожи сложи при себе си. Кой можеше да каже какво ще е времето? Остави си и един мях вода. После извади питка от храната за път и седна на скалата. Не толкова, защото беше гладна, а понеже искаше да запази силите си, щом се налагаше да тръгне по следите и да намери Джондалар.