Другата болезнена тревога, освен тази за мъжа, беше за Вълчо. Не можеше да тръгне да търси Джондалар, докато не намери вълка. Той беше нещо повече от животно за компания, което обичаше — можеше много да й помогне и при вървенето по следата. Надяваше се той да се появи преди мръкнало и се чудеше дали да не се върне назад да го потърси. Макар и да не я свърташе, реши, че е по-добре да чака тук.
Опита се да обмисли всички възможни действия, но не успя. Самият факт — да раниш някого и да го отвлечеш — беше толкова враждебен, че мисълта й не можеше да го отмине и да продължи нататък. Изглеждаше възможно най-неразумната и нелогична постъпка.
Слабо скимтене и ръмжене отвлече мислите й. Обърна се и видя вълка да тича към нея, явно щастлив, че я е настигнал. Изпита огромно облекчение.
— Вълчо! — извика радостно. — Браво! Ти си тук, и то по-рано от вчера. По-добре ли си? — След нежното посрещане тя го прегледа внимателно и с радост откри, че въпреки пукнатата му кост поне няма голяма подутина, а и той изглеждаше по-добре.
Реши да тръгнат веднага, за да поемат следата, докато още е светло. Завърза Рейсър за ремъка, с който беше прикрепила към гърба на Уини една завивка от кожа, после възседна кобилата. Подкани Вълчо да я следва. По следата стигнаха до мястото, където беше видяла отпечатъците от стъпките на Джондалар и петното кръв. Сега то беше потъмняло. Слезе и отново огледа всичко.
— Трябва да намерим Джондалар, Вълчо! — каза тя. Животното я погледна внимателно и разбиращо.
Тя се наведе и огледа една по една стъпките, като се опитваше да си представи хората, за да може да прецени приблизително къде може да са сега и да запомни размера и формата на стъпките им. Вълкът чакаше и я гледаше, усещайки нещо необичайно и важно. Накрая тя посочи кървавото петно.
— Някой е ранил Джондалар и го е отвлякъл. Трябва да го намерим.
Вълкът подуши кръвта, после помаха опашка и изръмжа.
— Това е стъпката на Джондалар — каза тя, като сочеше изпъкващия сред другите голям отпечатък. Вълчо отново подуши, после я погледна като че ли в очакване на следващия знак от нея.
— Ето тези са го отвлекли! — каза тя, като показваше останалите отпечатъци.
После се изправи и тръгна към Рейсър. Взе копиехвъргача на Джондалар от багажа и коленичи до вълка, за да може той да го подуши.
— Вълчо! Трябва да намерим Джондалар! Някой го е отвлякъл, но ние ще го намерим!
ГЛАВА 26
Джондалар бавно дойде в съзнание, но предвидливостта му го накара да остане неподвижен, докато разбере какво не е наред — беше сигурен, че има нещо. Главата му се въртеше. Отвори съвсем леко очи. Светлината беше слаба, но достатъчна, за да види студената, утъпкана кал, върху която лежеше. Усещаше нещо сухо и спечено по лицето си, но когато се опита да се изправи и да види какво е, усети, че ръцете му са вързани отзад. Краката му също бяха вързани.
Изтъркаля се на една страна и се огледа. Беше в някакво малко кръгло помещение, нещо като дървен сандък, покрит с кожи, който обаче очевидно се намираше в нещо по-голямо. Нямаше звук от вятър, никакво течение, никакво клатене на кожите, каквото обикновено има, когато са навън; макар че беше хладно, студът не беше силен. Чак сега усети, че кожената му туника не е върху него.
Джондалар с мъка седна. Прониза го трескава тръпка. Проряза го остра болка в лявото слепоочие. Спря да се движи, когато чу гласове наблизо. Две жени говореха на непознат език, макар че отделни думи му прозвучаха като на езика на Мамутои.
— Ей! Буден съм — обади се той на езика на ловците Мамутои. — Ще дойде ли някой да ме развърже? Няма нужда от тези въжета. Сигурен съм, че има някакво недоразумение. Нямам лоши намерения.
Гласовете замлъкнаха. После пак заговориха, но нито някой му отговори, нито дойде.
Джондалар лежеше и се опитваше да си спомни как е попаднал тук, какво е могъл да направи, та някой да го върже. Знаеше, че хората завързват другите само ако се държат като диваци или се опитват да наранят някого. Спомни си голяма огнена стена — и коне, които тичат към ръба на скалата в края на полето. Сигурно хората са преследвали конете и тогава са го заловили.
После си спомни, че Айла яздеше Рейсър, но трудно го владееше. Чудеше се как жребецът е попаднал сред стадото, като той самият го беше завързал за храстите.