В онзи миг той се уплаши, че жребецът може да се поддаде на стадния си инстинкт и да последва останалите коне към ръба, отнасяйки и Айла. Спомни си, че се затича към тях със заредено в копиехвъргачката копие. Въпреки голямата си обич към жребеца нямаше да допусне той да отнесе жената в пропастта. Това беше последното, което си спомняше — освен болезнения спомен за острото пронизване, преди всичко да потъне в мрак.
„Някой сигурно ме е ударил с нещо — помисли си. — Ударът трябва да е бил силен, защото не помня как са ме довели тук, а главата още ме боли. Дали мислят, че съм попречил на лова им?“ Когато за пръв път срещна Джерен и неговите ловци, ситуацията беше подобна. Той и Тонолан съвсем случайно се бяха врязали в стадо коне, което ловците гонеха към един капан. Но след като премина гневът му, Джерен разбра, че не е било нарочно и станаха приятели. „Аз не съм провалил лова на тези хора, нали?!“
Отново се опита да седне. Обърна се на една страна, сгъна колене, после се напрегна да се претърколи до седнало положение. Необходими бяха няколко опита и от усилието главата му отново се завъртя, но накрая успя. Седеше със затворени очи, като се надяваше болката да отмине. Но когато тя намаля, го обзе тревога за Айла и животните. Дали Уини и Рейсър бяха паднали в пропастта заедно със стадото? Дали Айла е била на Рейсър?
Мъртва ли е? Усети как сърцето му лудо блъска от страх само при мисълта за това. Дали бяха загинали — и Айла, и конете? А Вълчо? Когато ранен се добере до полето, няма да намери никого. Джондалар си го представи как души наоколо, опитва се да поеме следа, а тя не води наникъде. Както е ранен, дали ще може да си набавя храна? Ще му бъде мъчно и за Айла, и „глутницата им“ — не е свикнал да живее сам. Как ли ще се справи? А какво ще стане, ако попадне на глутница диви вълци? Ще успее ли да се опази?
Никой ли няма да дойде? „Имам нужда от глътка вода — мислеше Джондалар. — Не може да не са ме чули. Освен това съм гладен, но най-вече съм жаден.“ Жаждата го влудяваше!
— Хей, има ли някой? Жаден съм. Не можете ли да дадете на човек глътка вода? — изкрещя. — Що за хора сте? Завързвате човек и дори не му давате вода!
Никой не отговори. След като извика още няколко пъти, реши да пази дъха си. От викането само ожадняваше повече, а главата го болеше. Помисли си да легне пак, но толкова трудно бе успял да седне, че не беше сигурен дали втори път ще успее.
Времето минаваше и той започваше да става все по-сърдит. Беше слаб, имаше лека треска и съвсем живо си представяше най-лошото. Реши, че Айла е мъртва, а също и двата коня. Като мислеше за Вълчо, си представяше как горкото животно се скита само, ранено и негодно за лов, търси Айла и е прицел за всички диви вълци, хиени или други зверове… а може би това е по-добре, отколкото да умре от глад. Чудеше се дали ще го оставят да умре от жажда, а после започна да мечтае да стане така, щом любимата му жена я няма вече. Постави се на мястото на вълка й реши, че те двамата, последните останали членове на необичайната им пътешественическа група, скоро също ще си отидат от света.
Стъпките на приближаващи се хора го извади от отчаянието. Отместиха входа на малката клетка и през отвора, на светлината на факлите, видя фигура на човек с разкрачени крака и с ръце на хълбоците… Беше жена. Издаде остра заповед. Две жени влязоха и то издърпаха навън. Подпряха го на колене пред нея, с вързани ръце и крака. Отново му се виеше свят и той се приведе немощно към една от жените. Тя го отблъсна.
Жената, която нареди да го издърпат навън, погледна към него и се разсмя. Беше груб смях. Джондалар неволно трепна от страх. Тя му каза няколко остри думи. Той не разбра, но се опита да се изправи и да я погледне. Погледът му се замъгли и той залитна. Жената се намръщи, издаде още няколко заповеди, после се обърна и излезе. Двете жени, които го държаха, просто го пуснаха и я последваха заедно с още няколко други. Раненият се строполи на земята.
Усети, че някой реже връзките на ръцете му, а после излива вода по устата му. Почти се задави, но жадно се опита да погълне поне част от нея. Жената, която държеше меха с вода, изрече няколко думи с отвращение, а после хвърли съда към един възрастен мъж. Той се приближи и го задържа до устните на Джондалар, после го намести малко — не по-нежно, но с повече търпение, така че той да може да пие.
Преди още да беше задоволил напълно жаждата си, жената нетърпеливо процеди през зъби някаква дума и мъжът отнесе водата. След това тя дръпна Джондалар и го изправи на крака. Той залиташе от слабост, докато тя го блъскаше напред към изхода и после сред група други мъже. Беше студено, но никой не му предложи дреха, нито развърза ръцете му, за да може да ги разтрие.