Обаче хладният въздух го посъживи и той забеляза, че ръцете и на други мъже са завързани. Поогледа хората, сред които го бяха хвърлили. Бяха на различна възраст: от млади мъже — почти момчета, до съвсем възрастни. Всички бяха слаби, немощни, с износени, не по мярка дрехи и сплъстени коси. Някои имаха нелекувани рани.
Джондалар се опита да заговори мъжа до себе си на езика Мамутои, но той само поклати глава. Помисли си, че не го разбира, и опита на Шарамудои. Мъжът обърна глава точно когато една жена с копие влезе и го заплаши, като излая грубо някаква команда. Той не разбра думите, но действията й бяха достатъчно красноречиви, и вече не бе сигурен дали мъжът е отказал да говори, защото не го разбира или понеже не иска да говори.
Няколко жени с копия се разположиха между мъжете. Една от тях изкрещя нещо и мъжете тръгнаха. Джондалар използва момента да се огледа, за да разбере къде са. Селището, състоящо се от няколко кръгли жилища, смътно му напомняше на нещо познато, което беше странно, защото околността му бе съвсем чужда. После осъзна, че му бяха познати жилищата. Приличаха на землянките на народа Мамутои. Макар да не бяха съвсем същите като че ли бяха строени по еднакъв начин, вероятно от кости на мамути за основи и подпори, а отгоре покрити със сламени покриви, замазани с глина.
Тръгнаха нагоре по хълма, откъдето Джондалар вече можа да види по-надалеч. Наоколо се простираше тревиста степ или тундра — равнини без дървета, замръзнала почва, която приличаше на сухата гола лятна земя. Тундрата бе покрита само с ниски треви, но през пролетта техните дребни цветчета придаваха цвят и красота и хранеха мускусните бикове, сърните и елените и другите животни, които можеха да ги смилат. Имаше също участъци тайга, с нискостеблени вечнозелени дървета, така еднакви по височина, че върховете им като че ли бяха подрязани с гигантско сечиво, и всъщност беше точно така: ветрове с носените от тях ледени иглички или остри парченца льос подрязваха всяко връхче, което се осмеляваше да се издигне над събратята си. Докато се изкачваха, Джондалар забеляза стадо мамути, които пасяха далеч на север, а малко по-наблизо — сърни и елени. Знаеше, че тук бродят и коне — преследвани от хората — и се досети също, че в топло време по тези места идваха бизони и мечки. Земята приличаше повече на родното му място, отколкото на сухите тревисти степи на изток — поне ако се съди по видовете растения, макар че общо растителността беше различна, както вероятно и животните.
Долови движение вляво и се обърна достатъчно бързо, за да види как един бял заек се стрелва по хълма, преследван от арктическа лисица. Докато гледаше, големият заек внезапно се стрелна в друга посока, покрай почти оголения скелет на един степен носорог и се мушна в дупката си.
Където има мамути и носорози, мислеше той, има и пещерни лъвове и други животни на стада, може би хиени, и със сигурност вълци. Има много животни с хубави кожи, а и храна за тях. Това е богата земя. Правенето на такива преценки беше негова втора природа, както и за повечето хора. Живееха от земята, така че бяха необходими внимателни наблюдения над нейните качества и запаси.
Когато групата достигна високо място на единия склон на хълма, спряха. Джондалар погледна надолу и разбра, че ловците в тази област имат едно голямо предимство. Не само можеха да виждат животните отдалеч, а още големите и разнородни стада, които се скитаха тук, трябваше да преминават през една теснина ниско долу, за да отидат до водата. Сигурно беше много лесно да се ловува тук. Учуди се защо тогава бяха тръгнали да преследват стадото чак до Голямата майка река.
Някакъв тънък звук привлече вниманието му отново към близката околност. Една жена с дълга, остра коса, започнала да побелява, вървеше подкрепяна от две no-млади жени, олюляваща се и потънала в ридания и дълбока скръб. Внезапно тя се освободи от придружителките, коленичи и се хвърли върху нещо на земята. Джондалар направи бърза крачка напред, за да види по-добре. Беше по-висок от повечето мъже и с още няколко стъпки успя да разбере причината за скръбта.
Това очевидно беше погребение. На земята бяха положени трима души, млади, всички около двадесетгодишни. Двамата от тях явно бяха мъже, — имаха бради. Най-едрият като че ли беше най-млад. Светлите косъмчета по лицето му още бяха редки. Сивокосата жена ридаеше над тялото на другия мъж, чиято кестенява коса и къса брада бяха по-гъсти. Третият човек на земята беше висок, но по-слаб и нещо в тялото и в начина, по който беше разположено, навеждаха на мисълта, че може би е имал някакъв физически недъг. Не се виждаше окосмяване по лицето, което отначало го заблуди, че е жена, но можеше да бъде и висок млад мъж, който се е бръснел.