Подробното оглеждане на дрехите също не помагаше. Всички те бяха облечени в панталони и широки туники, които скриваха отличителните белези. Дрехите изглеждаха нови, но по тях нямаше украси. Като че ли някой се стараеше те да не се различават по нищо в другия свят и се беше опитал да ги направи анонимни.
Двете жени, които бяха подкрепяли сивокосата жена, я вдигнаха почти насила, но без грубост, от тялото на младия мъж. После напред излезе друга жена. Нещо в лицето й накара Джондалар да я погледне по-внимателно. То беше изкривено по някакъв особен начин, странно несиметрично: едната му страна като че ли беше сплескана назад и по-малка от другата. Тя дори не се опитваше да го прикрие. Косата й беше светла, може би сива, опъната назад и прибрана на главата.
Джондалар си помисли, че е почти на възрастта на майка му; движеше се със същата грация и достойнство, макар че физически не приличаше на Мартона. Въпреки леката деформация жената не беше лишена от привлекателност, а лицето й събуждаше вниманието. Когато се обърна към него, той се усети, че я е гледал втренчено, но тя първа отклони поглед, и то много бързо, както му се стори. Когато започна да говори, той разбра, че тя води траурната церемония. Трябва да е Мамут, помисли си, жена, която влиза в контакт със света на духовете — така Зеландониите наричаха такива хора.
Нещо го накара да се обърне към събраните хора. Една друга жена го гледаше. Беше висока, доста мускулеста и с груби черти, но красива, със светло кестенява коса и много интересни тъмни очи. Тя не отклони поглед, когато той я загледа, а съвсем открито го огледа преценяващо. Тя имаше външността и формите, които биха го привлекли, помисли си, но усмивката й го накара да се чувства неловко.
После забеляза, че тя стои с разкрачени крака и ръце на хълбоците, и изведнъж я позна: жената, която се беше изсмяла. Прииска му се да се върне и да се скрие сред другите мъже, макар да знаеше, че няма да успее. Не само беше една глава по-висок, но беше и по-здрав и мускулест от тях. Щеше да бъде забележим, където и да застанеше.
Церемонията беше доста небрежна, като че беше по-скоро досадна формалност, отколкото тъжен, важен момент. Телата бяха отнесени без погребални савани към един общ гроб едно по едно. Докато ги вдигаха, Джондалар забеляза, че са меки и отпуснати. Сигурно отскоро бяха мъртви. Все още не бяха се вкочанили и не миришеха. Най-напред занесоха високото, слабо тяло, поставиха го по гръб, посипаха с червена охра главата, и за негово учудване и гениталиите — тази мощна, даваща живот област на тялото. Това накара Джондалар да се зачуди дали наистина не беше жена. С останалите две тела постъпиха по друг, още по-странен начин. Мъжът с кестенявата коса беше поставен в общия гроб от лявата страна спрямо Джондалар, но от дясната страна на първото тяло, с лице към него. После сложиха ръката така, че да лежи върху посипаните с червена охра гениталии на другото тяло. Третото почти захвърлиха в гроба, с лице надолу, от дясната страна на първото. Върху другите две глави също посипаха червена охра. Свещеният червен прах явно служеше за предпазване, но кого предпазваше? И от какво? Той не разбираше.
При зариването на гроба сивокосата жена отново се втурна напред. Дотича до плиткия гроб и хвърли нещо вътре. Джондалар видя, че са два каменни ножа и върховете на няколко копия от кремък.
Тъмнооката жена излезе напред, явно раздразнена. Тя издаде някаква заповед към един от мъжете, като сочеше гроба. Той трепна, но не помръдна. После жената-шаман застана отпред и започна да говори, като клатеше глава. Другата жена пищеше срещу нея в гняв и отчаяние, но жената-шаман не се отместваше и продължаваше да клати главата си. Жената се отдръпна назад и я зашлеви силно по лицето. Всички ахнаха, после гневната жена беше отведена от група въоръжени с копия жени.
Жената-шаман не обърна внимание на удара, дори не пипна бузата си с ръка, макар че Джондалар виждаше разрастващата се червенина дори отдалеч. Бързо запълниха гроба с примесена с въглени и изсъхнали дървета пръст. Сигурно доста свещени огньове са изгорили тук, помисли си той. Погледна надолу към пролома. Прецени, че оттук беше много удобно с огън да се дават сигнали.
Веднага щом телата бяха заровени, накараха мъжете да се върнат обратно на хълма и ги заведоха на място, заобиколено с висок плет от подкастрени дънери на дървета, наредени едно до друго и завързани. На едно място върху оградата бяха подпрени кости от мамут и Джондалар се зачуди защо. Може би костите я крепяха. В това време го отделиха от останалите и го върнаха в землянката, в преградената и покрита с кожи клетка. Но при влизането той успя да види как е направена. Твърдата рамка на клетката беше оплетена от тънки дървени пръти. По-дебелата им част беше заровена в земята, а в тънката им част бяха събрани и вързани заедно. Отвън беше изцяло покрита с кожи, но кожата върху входа беше закрепена добре и имаше места за здраво завързване.