Старият мъж поклати глава, както се стори на Джондалар, тъжно.
— Много скоро ще разбереш, Зеландониите.
Внезапно една жена ги прекъсна с гневни думи. Старият мъж се присви и се за оттегля към вратата.
— Чакай, не си отивай. Ти кой си? Кои са тези хора? И коя е жената, която им нареди да ме доведат тук? — питаше пленникът.
Старият мъж спря и го погледна:
— Е, наричат ме Ардемун. Хората са Сармунаи. А жената е… Атароа.
Джондалар не разбра ударението в името на жената.
— Сармунаи? Къде съм чувал това име преди… чакай… спомних си. Ладуни, водачът на Лосадунаи…
— Ладуни е водач? — учуди се Ардемун.
— Да. Той ми каза за Сармунаи, когато пътувахме на изток, но брат ми не искаше да спираме — отговори Джондалар.
— Добре, че не сте спрели… и много лошо е, че сега си тук.
— Защо?
Жената, която командваше копиеноските, отново ги прекъсна с рязка заповед.
— Някога аз бях Лозадунаи. За нещастие тръгнах на Пътешествие — каза възрастният мъж на излизане от землянката.
Щом той излезе, командващата се обърна с няколко строги думи към Джондалар. Той се досети, че иска да го заведе някъде, но реши да се преструва на не разбрал.
— Не те разбирам. По-добре извикай Ардемун да се върне.
Тя отново му каза нещо, още по-ядосано, после го бодна с копието си. Струйка кръв потече по ръката му. Очите му гневно заблестяха. Докосна порязаното, после погледна окървавените си пръсти.
— Това не беше необх… — започна.
Тя го прекъсна още по-гневно и си тръгна. Другите жени го заобиколиха с насочени оръжия. Подбутнаха го да върви след нея. Той се разтрепери от студа навън. Минаха покрай ограденото с жив плет място и макар че не успя да види добре, той усещаше, че отвътре го наблюдават. Всичко това го озадачи. Понякога в такива места затваряха животни, за да не избягат. За животни — да, но защо така правеха и с хора. И колко ли души има вътре?
„Мястото не е много голямо — мислеше той, — не може да са много.“ Представи си колко труд е бил нужен, за да се направи такава дървена ограда. По хълма не растяха кой знае колко много дървета. Преобладаваха храстите. Дърветата за оградата е трябвало да се довлекат от равнината. Трябвало е да ги отсекат, да окастрят клоните, да ги качват по хълма, да копаят дълбоки дупки, за да ги сложат прави, да приготвят въжета и връзки, а после да ги завързват. Защо ли тези хора полагаха такъв тежък труд за нещо, което имаше толкова малък смисъл?
Отведоха го в едно тясно заливче, доста замръзнало. Там Атароа и още няколко жени надзираваха млади мъже, които пренасяха големи тежки кости от мамут. Мъжете изглеждаха полумъртви от изтощение и той се учуди откъде вземат сила за тежката работа.
Атароа го измери с поглед от горе до долу и обратно — само с това отбеляза присъствието му, после го забрави. Джондалар чакаше, все още го учудваше странното поведение на тези хора. След малко усети хлад и започна да се движи наоколо, подскачаше и удряше ръцете си една в друга, за да се позатопли. Все повече и повече се ядосваше на цялата тази глупава ситуация и накрая реши да не остава тук нито миг повече — обърна се и тръгна. В землянката поне нямаше да го духа студеният вятър. Внезапното му тръгване изненада пазачките, а когато те насочиха копията си към него, той само ги отблъсна и продължи да върви. Чу викове, но не им обърна внимание.
Все още му беше студено, когато влезе в землянката. Озърна се за нещо, с което да се сгрее, отиде до кръглата клетка, отпори една кожа и се уви в нея. В този миг няколко жени нахълтаха с насочени напред копия. Жената, която го беше убола, вървеше с тях явно побесняла. Тя замахна към него с копието си. Той се дръпна настрани и посегна да го сграбчи, но един дрезгав зловещ смях накара всички да спрат.
— Зеландониите! — изхриптя Атароа, после каза нещо, което той не разбра.
— Тя иска да излезеш — преведе му Ардемун. Джондалар не беше видял кога е влязъл. — Смята, че си умен, прекалено умен. Мисля, че иска да отидеш там, където всичките жени ще могат да са около теб.
— А ако не искам да изляза? — попита той.
— Най-вероятно ще нареди да те убият. — Думите дойдоха от една жена на превъзходен Зеландонии, без следа от акцент! Джондалар отправи изненадан поглед към говорещата. Тя беше шаманът! — Ако излезеш, Атароа може би ще те остави да живееш още. Ти си я заинтригувал, но може и да те убие.
— Защо? Какво съм й направил?
— Ти си заплаха за нея.
— Заплаха? Никога не съм я заплашвал.
— Заплашваш властта й. Ще иска да те накаже за назидание.
Атароа ги прекъсна и макар че Джондалар не я разбираше, ядът й като че ли беше насочен към жената-шаман. Нейният отговор беше кротък, но в него нямаше страх. След това тя отново му заговори: