— Искаше да знае какво ти говоря. Казах й.
— Кажи й, че ще изляза навън.
Когато й преведоха думите му, Атароа се засмя, каза нещо и се отправи навън.
— Какво каза тя?
— Каза, че точно това е очаквала от теб. Мъжете са готови на всичко за още няколко удара на сърцето си в жалкия си живот.
— Може би не на всичко — каза Джондалар и тръгна, но се обърна към жената-шаман:
— Как се казваш?
— Наричат ме Сармуна.
— Така и очаквах. Къде си научила моя език толкова добре?
— Живях при твоя народ известно време. Това е дълга история.
Той очакваше на свой ред тя да го попита за него, но Сармуна просто обърна гръб. Тогава той сам й каза:
— Аз съм Джондалар от Деветата пещера на Зеландониите.
Очите й се разшириха от учудване:
— Деветата пещера?
— Да — потвърди. Щеше да продължи да й разказва, но изразът на лицето й го спря, макар че не можеше да го изтълкува съвсем ясно. След миг лицето й отново не говореше нищо и той се запита дали не си е въобразил.
— Тя чака — каза Сармуна и напусна землянката.
Навън Атароа седеше на покрита с кожа пейка, издигната върху платформа от земя, изкопана от пода на голямата полу подземна землянка зад нея. Намираше се отвъд оградената площ и докато вървеше към нея, Джондалар отново усети погледите на затворените там хора.
Когато се приближи, видя, че Атароа е седнала върху кожа от вълк. Качулката на връхната й дреха също беше поръбена с вълча кожа, а около врата си беше увила огърлица от остри вълчи зъби, но имаше и няколко зъба от пещерна мечка. Държеше гравиран жезъл, подобен на Говорящия жезъл, който Талут използваше, когато имаше важни въпроси или спорове за решаване. Такава пръчка помагаше разговорът да се води сериозно и по ред. Който я държи, има право да говори, а когато някой друг има нещо да казва, трябваше първо да попита Говорящия жезъл.
Имаше още нещо познато в жезъла, който тя държеше, макар че той още не беше сигурен кое точно. Дали гравюрите? Изобразяваха седнала жена, от която излизаха концентрични кръгове, подобни на гърди и корем, и странна триъгълна глава, с тясна брадичка и загадъчно лице. Не приличаше на гравюрите на Мамутои, но имаше чувството, че я е виждал преди.
Жените бяха около Атароа. Имаше и други, които той не беше забелязал преди — стояха наблизо и само няколко от тях бяха с деца. Тя задържа погледа си върху него, преди да заговори. Ардемун, застанал от едната й страна, започна да превежда на Зеландонии. Джондалар искаше да предложи да говорят на Мамутои, но Сармуна го изпревари, каза нещо на Атароа, после се обърна към него:
— Аз ще превеждам.
Атароа каза нещо, което разсмя жените около нея, но Сармуна не го преведе; само отбеляза:
— Това беше за мен.
Седящата жена заговори, този път на Джондалар.
— Сега говоря от името на Атароа — каза му като начало. — Защо дойде тук?
— Не дойдох доброволно. Довлякоха ме тук, вързан — заговори той, а тя превеждаше едновременно с него. — Аз правя своето Пътешествие. По-точно правех. Не разбирам защо бях вързан. Никой не си направи труда да ми каже.
— Откъде идваш? — попита Атароа, без да обръща внимание на забележките му.
— Миналата зима прекарах при Мамутои.
— Лъжеш! Ти дойде от юг.
— Дойдох съвсем от друга посока. Исках да посетя мои роднини, които живеят близо до Великата майка река, в южния край на източните планини.
— Пак лъжеш! Зеландониите живеят много на запад оттук. Как можеш да имаш роднини на изток?
— Не лъжа. Пътувах с брат ми. За разлика от Сармунаи народът Шарамудои ни посрещна с добре дошли. Брат ми се ожени за жена от тях. Те са мои роднини чрез него.
Изпълнен с възмущение, Джондалар продължи — все пак сега за първи път можеше да говори пред някого, който го слушаше:
— Не знаеш ли, че хората имат право да преминават, когато правят Пътешествие? Повечето народи ги посрещат гостоприемно. Разговарят, разказват си историите, споделят с тях. Но не и тук! Тук ме удариха по главата и макар и ранен, никой не се погрижи за мен. Никой не ми даде храна и вода. Кожената ми дреха изчезна и не си я получих дори когато ме изкараха на студа.
Колкото повече говореше, толкова гневът му растеше. Бяха се отнесли много лошо към него.
— Изведоха ме на студа и ме оставиха да стоя прав. Никой друг народ през дългото ми Пътешествие не се е отнасял така с мен. Дори животните в равнините деляха с мен пашата си, водата си. Що за хора сте вие?
Атароа го прекъсна:
— Защо се опита да откраднеш месото ни?
Тя също беше раздразнена, но се стараеше да не го показва. Макар да знаеше, че той говори истината, тя не обичаше да й се говори, че стои по-ниско от някой друг, а особено това да става пред нейния народ.