— Не се опитвах да открадна месото ви — остро й отвърна Джондалар. Преводът на Сармуна беше толкова гладък и бърз, а той толкова много искаше да продължи разговора, че почти забрави за преводачката. Струваше му се, че говори направо на другата жена.
— Лъжеш! Видели са те да се втурваш с копие в ръка в стадото, което ние преследвахме.
— Не лъжа! Опитвах се да спася Айла. Тя яздеше един от конете и не можех да го оставя да отнесе и нея.
— Айла?!
— Не я ли видяхте? Тя е жената, с която пътувам.
Атароа се засмя.
— Пътуваш с жена, която язди коне? Ако ти не си пътуващ дърдорко, си пропуснал призванието си. — Тя се наклони напред и като насочи пръст към него за по-голяма убедителност, каза: — Всичко, което наговори, е лъжа. Ти си крадец и измамник!
— Не съм нито крадец, нито измамник! Казах истината и не съм откраднал нищо — отвърна й разпалено. Но в сърцето си не можеше да я вини, че не му вярва. Ако никой не беше видял Айла, нямаше как да повярват, че двамата са пътували, яздейки коне. Започна да се тревожи, че никога не би могъл да убеди тази жена, че говори истината и че се е намесил в техния лов без никаква преднамереност. Ако можеше да проумее цялата сериозност на положението си, щеше да е много по-притеснен.
Атароа изучаваше високия, мускулест, красив мъж пред себе си, увит в кожи, които беше откъснал от клетката си. Забеляза, че русата му брада е малко по-тъмна от косата, а очите му, невероятно сини, бяха смущаващи. Тя усети силно влечение към него, но силата на собствената й реакция предизвика болезнените спомени, дълбоко подтискани с години, които доведоха до мощен, но изкривен отклик. Тя никога нямаше да си позволи да бъде привлечена от който и да е мъж, защото чувствата й към него биха му дали власт над нея — а никога повече нямаше да допусне някой, и особено мъж, да има власт над нея.
Тя беше взела неговата връхна дреха и го беше оставила да стои на студа по същата причина, по която го беше лишила от храна и вода. Когато бяха лишени от нещо, мъжете ставаха по-податливи на управление. Докато още имаха силата да се съпротивляват, трябваше да бъдат държани вързани. Но не и този мъж от Зеландониите — увит в кожите, на които нямаше право, той не показваше никакъв страх! Стои си просто така, и то толкова уверен в себе си!
Предизвикателно и упорито се осмелява да я критикува пред всички, включително и пред затворените мъже. Не се свива, нито се моли, нито бърза да й се подмаже, както направиха другите. Но беше убедена, че той ще стигне и дотам, преди тя да го довърши. Беше решила да го сломи. Ще покаже на всички как се отнася с такива мъже и после… той ще умре.
„Но преди да го прекърша — помисли си, ще си поиграя малко с него. Освен това той е силен и ще ми е трудно да го победя, ако реши да се съпротивлява. Засега още изпитва подозрения, затова трябва да приспя бдителността му. Ще го накарам да се отпусне, за да стане по-слаб. Сармуна сигурно знае нещо.“ Тя повика шамана с ръка и й заговори тихичко. После погледна мъжа и се усмихна, но в усмивката й имаше толкова злоба, че по гръбнака му полазиха тръпки.
Джондалар застрашаваше не само водачеството й, но и крехкия свят, който нейното болно съзнание беше я подвело да създаде. Той заплашваше дори нейния слаб контрол над действителността.
— Ела с мен — каза Сармуна, когато се отдели от Атароа.
— Къде отиваме? — попита той, като тръгна до нея. Две жени с копия ги последваха.
— Атароа иска да лекуваме раната ти.
Тя го заведе до едно жилище в другия край на селището, подобно на землянката, до която седеше Атароа, но по-малко и с по-кръгъл покрив. През малко коридорче се влизаше до друг по-малък вход. Джондалар трябваше да се наведе и да върви със свити колене, докато стигнаха три стъпала. Никой друг освен децата не можеше лесно да мине през входа, но веднъж влязъл, можеше да се изправи спокойно. Двете въоръжени жени останаха отпред.
Когато очите му посвикваха с мрака вътре, на отсрещната стена видя легло. Беше покрито с някаква бяла кожа — редките и необичайни животни с бели кожи се смятаха за свещени сред неговия народ и както беше разбрал от пътуванията си, това важеше и за много други хора. От гредите на покрива висяха разнообразни изсушени билки, а по стените имаше кошници и съдове с много други лекове. Всеки мамут или Зеландонии би се чувствал тук като у дома си, с едно изключение: сред повечето народи огнището или домът на Този, който служи на Майката беше ритуално място, или поне свързано с такова, и имаше доста празно пространство за посетителите. А тук мястото не беше привлекателно, нито достатъчно широко за дейността и за посетителите. Създаваше чувство за затвореност и тайнственост. Джондалар разбираше, че Сармуна живее сама и в нейното царство рядко влизат други хора.