Гледаше я как стъква огъня, добавя сух животински тор и няколко клечки и налива вода в почернял съд, направен от стомаха на животно, закачен върху рамка от кост. От една кошница на полицата извади шепа изсушени билки и ги пусна в съда. Когато водата започна да кипи, го постави направо върху пламъците. Такъв съд не можеше да се запали, докато в него има течност.
Макар да не знаеше какво има вътре, Джондалар усети познат аромат и кой знае защо, това го накара да мисли за дома. Внезапно осъзна, че този аромат се носеше винаги от огньовете на Зеландониите. Използваха такава отвара за промиване на рани и порязвания.
— Говориш нашия език много добре. Дълго ли си живяла при Зеландониите?
Тя го погледна и като че обмисляше отговора си.
— Няколко години.
— Тогава знаеш, че Зеландониите са гостоприемни. Не разбирам хората тук. Какво ли съм могъл да им сторя, че се отнасят, така с мен? Било ти е оказано гостоприемството на Зеландониите — защо не обясниш на този народ правата за преминаване и вежливостта към посетители? То е дори повече от вежливост, задължение е.
В отговор Сармуна му отправи само един язвителен поглед.
Той усещаше, че не се справя добре в ситуацията, но никак не можеше да повярва, че последните събития наистина са му се случили и някак по детски имаше нужда да обяснява непрекъснато как би трябвало да стават нещата и да се опита да ги поправи. Реши да опита пак.
— Чудя се, щом си живяла толкова дълго там, дали не си познавала майка ми. Аз съм синът на Мартона… — Щеше да продължи, но изражението на деформираното й лице го възпря. Шокът й беше толкова силен, че лицето й се изкриви още повече.
— Ти си синът на Мартона, роден в огнището на Джоконан? — най-после no-скоро отбеляза, отколкото попита тя.
— Не, това е брат ми Джохаран. Аз съм роден в огнището на Даланар — мъжа, с когото тя заживя по-късно. Познаваше ли Джоконан?
— Да — каза тя със сведен поглед, после се загледа в кожения съд, който вече почти завираше.
— Тогава си познавала и майка ми? — Джондалар се развълнува. — Щом си познавала Мартона, значи знаеш, че не съм лъжец. Тя не би допуснала това за никое от децата си. Зная, че звучи невероятно — дори аз не мога да го повярвам, ако не го знаех със сигурност — но жената, с която пътувах, седеше на гърба на един от конете, които преследвахте към ръба на скалата. Тя го беше отгледала от малко жребче — той не беше от стадото. Сега дори не знам тя дали е жива. Кажи на Атароа, че не лъжа! Трябва да намеря жената. Трябва да разбера дали е жива!
Прочувствената му реч не пробуди нищо у жената. Тя дори не вдигна поглед от съда с врящата вода, която разбъркваше. Но за разлика от Атароа тя не се съмняваше. Една от жените ловци й беше разказал, че е видял жена да язди един от конете; тя се страхуваше, защото смяташе, че това е бил дух. Сармуна смяташе, че има нещо вярно в разказа на Джондалар, но не знаеше дали е реално или свръхестествено.
— Познавала си Мартона, нали? — не спираше той, като обикаляше около огъня, за да привлече вниманието й. Беше забелязал, че тя реагира, когато се спомене майка му.
Когато го погледна, лицето й беше безизразно.
— Да, някога познавах Мартона. Изпратиха ме да ме обучават в Деветата пещера на Зеландониите. Седни тук — каза му и премести отново костената рамка над огъня, посегна за една мека кожа и се обърна отново към него. Той потръпна, когато тя започна да промива раната с приготвената обеззаразяваща отвара, но беше убеден, че лекарството е добро. Беше се учила при неговия народ.
След като почисти раната, Сармуна я огледа внимателно.
— За малко си загубил съзнание, но не е сериозно. Ще зарасне от само себе си. Може да имаш главоболие. Ще ти дам нещо за него.
— Не, сега не ми трябва нищо. Само съм жаден. Искам само малко вода. Да пия ли от меха? — Стана и посегна към големия съд, от който тя беше сипала за отварата. — После ще ти го напълня, ако искаш. Има ли чаша?
Тя се поколеба, после свали чаша от една полица.
— Откъде да напълня меха? — попита я, след като се напи. — Има ли някое подходящо място наоколо?
— Не се безпокой за водата.
Той се приближи и я погледна отблизо. Разбра, че няма да го остави да се движи свободно, дори и за вода.
— Не се опитвахме да уловим конете, които вие преследвахте. Дори и да беше така, Атароа трябваше да знае, че ще предложим нещо в замяна. Макар че, след като цялото стадо се преби от скалата, и така месото щеше да е достатъчно. Сармуна, трябва да отида да я потърся.