— Обичаш я, нали? — попита тя.
— Да, обичам я. Видя как отново изражението й се смени. В погледа й имаше горчивина, но-и нещо по-меко. — Отивахме при моя народ, за да заживеем там двамата заедно, а освен това трябва да кажа на майка ми за смъртта на по-малкия ми брат, Тонолан. Тръгнахме заедно, но той… умря. Тя ще страда много. Тежко е да загубиш дете.
Сармуна само кимна.
— А погребението? Какво се е случило с тези младежи?
— Не бяха много по-млади от теб, достатъчно големи бяха, за да вземат сами погрешни решения.
Джондалар усети, че нещо я притеснява.
— Как умряха?
— Яли са нещо, което не е трябвало.
Джондалар не й повярва, но преди да успее да продължи, тя му подаде кожите да се наметне и го заведе при двете жени, които пазеха на изхода. Те застанаха от двете му страни, но този път не го върнаха в землянката. Оставиха го в оградения затвор, а вратата се отвори само колкото да го пропусне вътре.
ГЛАВА 27
Айла отпиваше май, седнала до следобедния огън в лагера си и рееше невиждащ поглед по околността. Когато спря тук, за да може Вълчо да си почине малко, забеляза едно голямо скално образувание, очертало се на северозапад на фона на синьото небе. Скоро забележителният варовиков хълм се скри в мъгла и облаци, а и тя престана да го забелязва — мислите й се насочиха навътре, към тревогата за Джондалар.
Нейните умения на следотърсач и обонянието на Вълчо бяха помогнали да намерят следата, за която тя беше сигурна, че е оставена от хората, отвлекли Джондалар. След като послизаха известно време от височините и пътуваха малко на север, се отклониха на запад по посока на реката, която двамата бяха прекосили преди, но не я достигнаха. Отново следите отиваха на север по реката и тук беше по-лесно да се придържат към тях.
Първата нощ си направи лагер до едно поточе, а на другия ден продължи по следата. Не беше сигурна колко души са, но някои от стъпките вече й бяха съвсем познати. Сред тях обаче не се виждаха големите отпечатъци на Джондалар и тя дори се чудеше дали той е още с тях.
После се сети, че от време на време нещо голямо е било слагано на земята — под него тревата беше смачкана, а ако е било влажно, имаше ясен отпечатък; спомни си, че го виждаше непрекъснато наред с другите следи. Може да е било конско месо, размишляваше тя, защото конете бяха подгонени да паднат от скалата и това месо явно е било носено надолу.
После реши, че е възможно също да е бил човек, носен с някаква носилка — а това едновременно я разтревожи и успокои.
Ако е трябвало да го носят, това означаваше, че не е можел да върви сам, така че кръвта, която беше намерила, говореше за сериозно нараняване; но, от друга страна, не биха си правили труда да го носят, ако беше мъртъв. Тя заключи, че Джондалар още е жив, но е сериозно ранен и се надяваше да са го занесли някъде, където да го излекуват. Но защо всъщност някой ще го ранява?
Независимо кой беше, преследваният от нея се движеше бързо, а следата остаряваше и Айла знаеше, че изостава. Издайническите следи, които й показваха посоката, не навсякъде се виждаха много лесно и това я забавяше, а вече и Вълчо по-трудно държеше дирята. Тя се съмняваше, че без него щеше да стигне дори дотук; особено трудно беше по местата, където земята беше скалиста и тя не можеше да види следи. Освен това не искаше да изпуска вълка от очи, за да не го изгуби наново. Въпреки това се чувстваше напрегната от необходимостта да бърза и беше благодарна, че днес той е по-добре.
Тази сутрин се събуди с добро предчувствие и се зарадва, като видя нетърпението му да тръгват. Но следобед забеляза, че той започва да се изморява. Реши да спре, да си направи чай и да го остави да си почине, а конете да попасат. Скоро след като тръгнаха, стигнаха до място, където реката се разделяше на две. Досега беше прекосила лесно няколко малки потока, но не беше сигурна дали ще успее да премине реката. От известно време и следите се бяха изгубили, така че не знаеше дали да тръгне на изток, или на запад. Известно време вървя на изток, луташе се да намери следата, а после малко преди падането на нощта видя недвусмислен знак накъде трябва да върви.
Дори и във вечерния сумрак разбра, че стърчащите от водата пръчки не са случайно там. Бяха забити в дъното на реката близо до няколко дървета край брега. От времето, прекарано при Шарамудои, тя знаеше, че това е малко кейче, подготвено за воден съд. Айла започна да се устройва за нощуване до него, после промени решението си. Не знаеше нищо за хората, които преследваше, с изключение на това, че са ранили Джондалар и са го отнесли със себе си. Не искаше такива хора да я заварят неподготвена, докато спи и е съвсем беззащитна. Затова си избра друго място — до един завой на реката.