Пак се учуди, когато те бързо поеха по пътеката и почти се скриха от погледа й. Тя изчака малко, после ги последва, но на голямо разстояние.
Джондалар се стъписа от това, което видя зад оградата. Единствената покрита площ беше доста обширна, стабилна за облягане, и предлагаше добър подслон от дъжд и сняг, а оградата пък спираше вятъра. Нямаше огньове, имаше съвсем малко вода и никаква храна. Хората тук бяха само мъже и на всички тях доста се бяха отразили лошите условия за живот. Те започнаха да излизат от подслона, за да го видят — до един бяха слаби, мръсни и с нездрав вид.
Всички бяха твърде леко облечени за това време на годината и сигурно се скупчваха един до друг, за да се топлят.
Той разпозна един-двама, които бяха присъствали на погребението, и се запита защо ли мъжете и момчетата бяха оставени да живеят тук. Изведнъж няколко учудващи неща се сглобиха: държанието на жените с копията, странния коментар на Сармуна, закъснелия преглед на раната му, грубото отношение към него.
Изводът, който се налагаше, беше абсурден, но прозрението го връхлетя с такава сила, че повече нямаше никакви съмнения. Беше толкова очевидно, че се чудеше как е могъл да не проумее по-рано. Жените държаха мъжете тук против тяхната воля!
Но защо? Беше такава разсипия да се държат по този начин хора в бездействие, когато те можеха да влагат сили за общото благосъстояние и полза на общността. Мислеше за преуспяващия Лъвски бивак на Мамутои, с Талут и Толи, които организираха живота и дейността там, така че да има полза за всички. Всеки даваше своя принос, а им оставаше време и всеки да прави нещо по свое желание.
Атароа! До каква степен всичко това беше нейно дело? Тя очевидно беше водачът на този Бивак. Ако не носеше цялата отговорност за всичко тук, то поне беше твърдо решена да поддържа сегашното състояние на нещата.
Тези мъже би трябвало да ловуват и да събират храна, мислеше Джондалар, да копаят ями за хранилища, да правят нови подслони и да поправят старите; да създават нещо, вместо да се трупат накуп, за да се топлят. Без съмнение тези хора бяха излизали на лов за коне в края на този сезон. Дали изобщо имаха събрана достатъчно храна за цялата зима? И защо ходеха на лов толкова далеч, когато имат такава удобна възможност да ловуват наблизо?
— Ти си този, когото наричат мъжа Зеландонии — обади се един от мъжете на Мамутои. Джондалар помисли, че е онзи със завързаните ръце, с когото вървяха заедно до мястото на погребението.
— Да. Аз съм Джондалар от Зеландониите.
— Аз съм Ебулан от Сармунаите — каза другият, после добави саркастично: — В името на Муна, Майката на Всичко, бъди добре дошъл в кошарата, както Атароа обича да нарича това място. Тук имената са други: Мъжкият бивак, Замразеният подземен свят на Майката, Капанът за мъже на Атароа. Намери си място.
— Не разбирам. Защо вие… всичките сте тук?
— Това е дълга история, фактически всички бяхме подлъгани и измамени по един или друг начин — отговори Ебулан. След това продължи с иронична гримаса: — Даже ни подлъгаха ние да построим тази кошара, поне по-голямата част от нея.
— А защо просто не прескочите през стената и не я напуснете?
— И да попаднем на копията на Епадое и нейните копиеноски? — обади се друг.
— Оламун е прав. Освен това не знам колко от нас биха имали сили за това — продължи мъжът. — На Атароа й харесва да сме слаби… но има и по-лошо.
— По-лошо? — намръщи се Джондалар.
— Покажи му, Самодун — обърна се Ебулан към един висок, мъртвешки слаб мъж със сива сплъстена коса и дълга брада, почти цялата побеляла. Имаше изсечено лице с дълъг прав нос и гъсти вежди, които подсилваха чертите на лицето му, но вниманието привличаха най-вече очите му. Те бяха стряскащи, тъмни като на Атароа, но вместо злост, в тях имаше древна мъдрост, тайнственост и състрадание. Джондалар не съзнаваше какво точно улавя у него, някаква издръжливост или кротко достойнство, но този мъж внушава силен респект дори в това окаяно условие.
Старият мъж му кимна и го поведе към пейката. Когато наближиха подслона, видя, че вътре има още няколко души. Когато се наведе да влезе, го блъсна задушаваща смрад. Един мъж лежеше на една греда като че свалена от покрива, а завивката му беше една-единствена дрипава кожа. Самодун я дръпна и пред очите на младия мъж се разкри ужасяваща рана. Той изтръпна.
— Защо е тук този човек?
— Копиеноските на Епадоа направиха това — отговори Ебулан.
— Сармуна знае ли? Тя може да му помогне.
— Сармуна! Ха-ха! Защо смяташ, че би направила нещо? — обади се Оламун, който ги беше последвал заедно с другите. — Кой мислиш, че е най-големият помощник на Атароа?