— Но тя почисти моята рана на главата ми — каза Джондалар.
— Тогава сигурно Атароа има някакви планове за теб — отвърна Ебулан.
— Планове за мен? Какво имаш предвид?
— Тя има навика да праща младите силни мъже на работа, докато може да ги контролира — обясни Оламун.
— А какво ще стане, ако някой не иска да й работи? Как ги контролира?
— Като не им дава храна и вода. Ако това не помогне — със заплахи за близките им. Ако знаеш, че някой от твоето огнище или брат ти ще бъде затворен в клетката без вода и храна, обикновено правиш, каквото тя иска.
— Клетката?
— Мястото, където те държаха — каза Ебулан. После се усмихна тъжно. — Откъдето си взел тези прекрасни одежди върху себе си. — Другите мъже също се засмяха.
Джондалар погледна окъсаната кожа, която беше дръпнал от клетката вътре в землянката и бе увил около тялото си.
— Хубаво си я свършил! — обади се Оламун. — Ардемун ни разказа и как почти си съборил клетката.
— Сега тя трябва да направи по-здрава клетка — отбеляза един друг мъж. Ясно беше, че знае езика много добре.
Ебулан и Оламун говореха така добре, та Джондалар беше забравил, че Мамутои не беше родният език на тези мъже. Но очевидно повечето знаеха по малко, а другите разбираха какво се говори.
Мъжът на земята изпъшка и старият се наведе да го успокои. Забеляза и още двама да гледат от края на подслона.
— Няма да има никакво значение. Ако не е клетка, ще те накара със заплахи за останалите да правиш, каквото иска тя. Ако си имал нещастието да се задомиш по-рано и да ти се е родил син в твоето огнище, може да те принуди всичко да направиш — каза Ебулан.
На Джондалар не се хареса такъв коментар и се намръщи.
— Защо да е нещастие да имаш син, роден в твоето огнище?
Ебулан погледна към стария мъж.
— Самодун?
— Ще попитам дали искат да се запознаят със Зеландони — каза той.
Това бяха първите думи, изречени от Самодун, и Джондалар се учуди как може толкова немощен мъж да има толкова дълбок и силен глас. Той отиде към дъното на подслона и се наведе да говори със свитите под ниския покрив хора. Чуваха само дълбокия му мек глас, но не и думите, после се чуха и другите гласове. С помощта на стария мъж един от младежите се изправи и закрета към тях.
— Това е Ардобан — представи го старият мъж.
— Аз съм Джондалар от Деветата пещера на Зеландониите, и в името на Дони, Великата майка земя те приветствам, Ардобан — каза той, като протегна двете си ръце на младежа — някак си усещаше, че трябва да се отнесе към момчето с достойнство.
То се опита да стои по-изправено и да поеме ръцете му, но младият мъж видя, че изпитва силна болка. Прииска му се да се приближи и да го подкрепи, но се възпря.
— Всъщност предпочитам да ме наричат Джондалар — каза с усмивка, като се опитваше да заглади неловкостта.
— Аз се наричам Добан. Не харесвам Ардобан. Атароа винаги казва Ардобан. Иска да казвам Сатароа. Не говоря повече.
Джондалар изглеждаше озадачен.
— Трудно е за превод. Това е форма на уважение — каза Ебулан. — Изразява най-добри поздрави и уважение към някого.
— А Добан не уважава вече Атароа?
— Добан мрази Атароа — каза младежът, готов да се разплаче, докато се обръщаше, за да се отдалечи. Самодун му помагаше, а на тях махна с ръка да излязат.
— Какво му се е случило? — понита Джондалар вече навън.
— Дърпаха крака му, докато се извади от ставата — отговори му Ебулан. — Атароа го направи — тя нареди на Епадоа да го извършат.
— Какво?! — възкликна младият мъж с разширени от изненада невярващи очи. — Искаш да кажеш, че нарочно е осакатила момчето? Ама че отвратителна жена!
— Същото направи и с другото момче — малкия Одеван.
— И защо постъпва така?
— За по-малкия беше, че иска да даде пример. Майката на момчето не харесваше начина, по които тя се отнася с нас, и дойде да поиска мъжа й да се върне в огнището им. Аваноа успяваше понякога дори да се промъкне при нас и да прекара нощта при него, а ни донасяше и храна. Не само тя, и други жени го правят, но Армодан, нейният мъж, се съпротивляваше на Атароа, отказваше да работи. И тя си го изкара на момчето. Каза, че на седем години вече е достатъчно голям да се отдели от майка си и да живее с другите мъже, но най-напред осакати крака му.
— Другото момче е на седем години?! — ахна новодошлият, като клатеше глава, обзет от гняв и ужас. — Никога не съм чувал нещо по-страшно!
— Ордован се измъчва от болките, страда и за майка си. Но случаят с Ардобан е по-страшен — сега говореше Самодун, който беше излязъл от подслона и се присъедини; към групата.