— Трудно е човек да си представи нещо по-лошо — каза Джондалар.
— Мисля, че го мъчи повече предателството, отколкото физическата болка — продължи възрастният мъж. — Армодан чувстваше Атароа като майка. Неговата майка умря, когато беше съвсем малък, и тя го прие, но се отнасяше с него no-скоро като с любима играчка, а не като към дете. Обичаше да го облича в момичешки дрехи, да го кичи с разни глупости, но го хранеше добре, дори му даваше лакомства. А понякога го люлееше или го взимаше да спи в нейното легло, когато имаше настроение. Но когато й омръзваше, го изритваше навън и го караше да спи на земята. Преди няколко години тя си внуши, че народът иска да я отрови.
— Казват, че тя отровила мъжа си — вмъкна Оламун.
— Тя караше Ардобан да опитва всичко, преди тя да го яде — продължи старият мъж, — а когато порасна, понякога го държеше вързан, защото смяташе, че той ще избяга. Но за него тя беше единствената майка. Обичаше я и се опитваше да й угоди. Отнасяше се към другите момчета така, както тя се отнасяше към мъжете и започна да им нарежда какво да правят. Разбира се, тя го насърчаваше.
— Той беше непоносим — добави Ебулан. — Човек можеше да помисли, че целият Бивак е негов, правеше живота на другите момчета невъзможен.
— После какво се случи?
— Той достигна възрастта на мъжеството — отговори Самодун и после допълни: — Майка му му се яви насън с вида на младо момиче и събуди мъжествеността му.
— Разбира се, така става с всички млади мъже — вмъкна Джондалар.
— Да, но когато Атароа разбра, тя сметна, че това е нарочно. Пощуря! Крещеше му, наричаше го с ужасни имена, после го захвърли в Мъжкия бивак, но преди това осакати крака му.
— С Одеван беше малко по-леко — обади се Ебулан. — Той беше по-малък. Дори не съм сигурен, че тя искаше да счупи ставата му. Мисля, че само искаше майка му и баща му да страдат, докато слушат виковете му, а когато все пак стана така с крака му, Атароа реши, че това е един добър начин да осакатява мъже, за да се поддават по-лесно на контрол.
— Тя използва Ардемун за пример — каза Оламун.
— И неговия крак ли повреди така?
— В известен смисъл — отвърна Самодун. — Беше нещастен случай, но стана точно когато той се опитваше да избяга. Атароа не позволи на Сармуна да го лекува, въпреки че тя може би желаеше да го стори.
— Все пак беше по-трудно да осакати момче на дванадесет години. Той напразно се бореше и пищеше — каза Ебулан. — Знаеш ли, след като чухме как страда, никой от нас вече не можеше да изпитва яд към него. Той си плати доста скъпо за поведението си като дете.
— Вярно ли е, че е казала на жените, че всички деца-момчета, които се родят, ще бъдат сакати с единия крак? — попита Оламун.
— Така каза Ардемун — потвърди Ебулан.
— А тя дали си мисли, че може да нарежда на Майката какво да прави? Да Я накара да създава само момичета? — учуди се Джондалар. — Та тази жена предизвиква съдбата.
— Може би — допусна Ебулан, — но ще се наложи Самата майка да я накара да престане.
— Мисля, че мъжът от Зеландониите е прав — каза Самодун. — Майката вече се опита да я предупреди. Виж колко малко бебета са се родили през последните години.
Може би последната й лудост — осакатяването на деца, ще изчерпи Нейното търпение. Децата трябва да бъдат пазени, а не да им се причинява зло.
— Сигурен съм, че Айла не би изтърпяла това. Нито за миг! — каза Джондалар. После се намръщи и наведе глава при спомена. — Но дори не знам дали още е жива.
Мъжете се спогледаха, колебаеха се дали да говорят, макар че на устата на всички беше един и същи въпрос. Най-после Ебулан се осмели:
— Това ли е жената, за която каза, че язди коне? Тя сигурно има много власт и сила, щом може да управлява конете.
— Тя не твърди това — усмихна се Джондалар. — Но мисля, че има повече „власт“, отколкото признава. Тя не язди всички коне. Само една кобила, която е отгледала от малка, макар че е яздила и моя кон. Но той е малко труден за управление. Това беше проблемът…
— Ти също можеш да яздиш? — невярващо попита Оламун.
— Мога да яздя един… е, всъщност н нейния, но…
— Искаш да кажеш, че историята, която разказа на Атароа, е истина? — запита Ебулан.
— Разбира се, че е истина. Защо ми е да си измислям? — Той огледа невярващите им лица. — Може би ще е по-добре да започна отначало… историята е дълга. Когато Уини порасна — Айла беше кръстила кобилата Уини — тя роди жребче, почти по времето, когато се срещнахме. Тя ми показа как да яздя и ми даде жребчето да го уча. Нарекох го Рейсър. Това е дума от Зеландонии, означава бърз бегач, а той обича да бяга бързо. Пропътували сме целият път от Лятната среща на Мамутои покрай северния край на онези планини на изток, като яздехме конете. Въпросът е не на някаква специална власт и сила, а no-скоро да ги приучиш още от раждането им — точно както майките учат бебетата.