— Е… щом ти казваш — обади се Ебулан.
— Казвам го, защото е така — отвърна той, после реши, че няма смисъл да ги убеждава. Трябваше просто да видят, за да повярват, но нямаше изгледи това да се случи някога. Айла я нямаше, а също и конете.
Точно в този миг портата се отвори и всички се обърнаха нататък. Влезе Епадоа с няколко от нейните жени. Сега, когато знаеше малко повече за нея, Джондалар изучаваше тази жена, която беше причинила толкова болка на двете деца. Не знаеше коя е по-отвратителна — тази, която беше измислила мъчението, или онази, която го беше изпълнила. Макар да беше убеден, че самата Атароа го е направила, беше очевидно, че у нея има нещо ненормално. Тя не беше съвсем наред. Сигурно някакъв лош дух я е докоснал й е отнесъл нейната разумна част — но какво да се каже за Епадоа? Изглеждаше съвсем здрава и нормална; как тогава е могла да бъде толкова жестока и безчувствена? Дали и на нея не й липсваше нещо?
За изненада на всички след тях влезе самата Атароа.
— Тя никога не влиза тук — каза Оламун. — Какво ли иска?
Необичайното й поведение го плашеше.
Зад нея вървяха няколко жени с димящи подноси с месо и няколко добре увити кошници с вкусна гъста и ароматна супа от месо. Конско месо! Сигурно ловците са се върнали! Джондалар се чудеше. Отдавна не беше ял конско месо и мисълта за него не събуждаше апетита му, но все пак миришеше вкусно. Внесоха още и голям мях с вода и няколко чаши.
Мъжете жадно и лакомо гледаха процесията, но никой не помръдваше от страх нещо да не промени намеренията на Атароа. Страхуваха се това да не е някакъв друг жесток номер — да внесат всичко само да им го покажат, а после да го отнесат.
— Зеландони! — каза Атароа, сякаш издаде заповед. Джондалар я гледаше внимателно, докато отиваше към нея. Изглеждаше почти по мъжки… не, реши той, не точно.
Чертите й бяха силни и остри, но фино изваяни и с хубава форма. Всъщност беше красива, по свой начин, или би могла да бъде, ако не беше толкова рязка. Имаше някаква особена жестокост в свитите й устни, а нейната безчувственост личеше в очите й.
Сармуна застана до нея. „Сигурно е дошла с другите жени — помисли си младият мъж, — не съм я забелязал.“
— Сега говоря от името на Атароа — каза Сармуна на Зеландони.
— Ти самата трябва да отговориш на доста въпроси — каза й той. — Как си могла да го допуснеш? Атароа няма разум, но ти имаш. Ти си отговорна!
Очите й се вледениха от ярост.
Атароа се обърна ядосано към жената-шаман.
— Тя не иска да ми говориш. Тук съм, за да й превеждам. Атароа иска да я гледаш, когато говориш.
Джондалар погледна жената-водач и зачака думите й. Сармуна започна да превежда.
— Сега говори Атароа: Харесва ли ти новото място, където си… настанен?
— Нима очаква да ми харесва? — отговори на Сармуна, която избягваше погледа му и говореше на Атароа.
Злобна усмивка пробяга по лицето на жената-водач.
— Сигурно вече доста си чул, но не вярваш на всичко.
— Вярвам на това, което виждам.
— Е, видя, че внасям тук храна.
— Не виждам никой да я яде, а знам, че всички са гладни.
Усмивката й стана по-широка, когато чу превода.
— Ще ядат, и ти също. Ще ви трябват сили — изсмя се високо водачката.
— Да, това е сигурно.
След превода Атароа внезапно си тръгна и повика и жените.
— Ти носиш отговорността — каза Джондалар на Сармуна на тръгване.
Веднага щом вратата се затвори, една от жените им каза:
— Побързайте, вземете всичко, преди да си е променила мнението.
Мъжете се хвърлиха към съдовете с месо. Когато Самодун минаваше покрай Джондалар, каза:
— Бъди много внимателен, Зеландони. Намислила е нещо много специално за теб.
Следващият ден минаваше бавно за Джондалар. Донесоха им вода, но малко храна, и не разрешиха на никого да излиза, дори за работа — а това беше съвсем необичайно. Това притесняваше мъжете, особено, откакто Ардемун също беше оставен в кошарата. Той знаеше няколко езика и затова беше станал преводач на Атароа, а после говорител на мъжете в разговорите с тях. Заради куция крак тя смяташе, че той не представлява опасност, а освен това не можеше и да избяга. Беше му дадена повече свобода, отколкото на повечето мъже в Бивака, и той често донасяше информация за живота извън Мъжкия бивак, а понякога и малко храна.
Повечето мъже прекарваха деня в игри и залагания за бъдещи събития, като използваха за игрите малки дървени пръчици, камъчета и дори счупени парчета кости от изядено месо. Дългата кост от конския хълбок беше оглозгана и оставена настрана за същата цел.