Джондалар прекара първия ден от затворничеството си в изследване на всичко в най-големи подробности и в проверяване здравината на оградата наоколо. Откри няколко места, където му се струваше, че може да се промъкне или да се покатери, но през отворите виждаше Епадоа и нейните жени, които зорко охраняваха наоколо, така че заради мъжа със силно инфектираната рана засега се отказа от намеренията си. Прегледа също и подслона, като отбелязваше какво можеше да поправи, а и да го направи по-топъл… само ако бяха тук инструментите му и нужните материали.
По общо споразумение единият край на подслона, зад една купчина камъни, беше оставен за клозет. Джондалар с погнуса позна миризмата, която беше проникнала из целия подслон. Никак не беше приятно да се стои тук, особено и при задушаващата миризма от гниещата инфектирана плът на другия мъж, но през нощта просто нямаше друг избор.
Скупчи се при останалите, за да се топлят, като загърна тези около него с отпорената от клетката кожа.
През следващите дни обонянието му свикна с миризмите, по-слабо страдаше от глада, но като че ли му беше по-студено и се чувстваше трескав и с олекнала глава. Искаше му се да има малко кора от върба, за да спре главоболието.
Обстоятелствата се попромениха, когато болният мъж умря. Ардемун отиде до вратата и каза, че иска да говори с Атароа или Епадоа, за да се изнесе и погребе тялото. Отначало разрешиха само на няколко мъже да излязат, а после казаха на всички, че могат да присъстват на погребалния обред. Джондалар почти се срамуваше от вълнението си при мисълта, че ще излезе от Кошарата, понеже причината за временната им свобода беше смърт.
Навън късното следобедно слънце простираше дълги сенки по земята, като осветяваше далечните равнини и течащата долу река. Мъжът усети как го завладява красотата и величието на открития пейзаж. Възхищението му беше прекъснато от остра болка в рамото. Погледна с раздразнение Епадоа и трите жени с копия до нея и му беше необходим голям самоконтрол, за да не ги изблъска от пътя си.
— Тя иска да си сложиш ръцете на тила, за да ги вържат — каза Ардемун. — Не можеш да вървиш със свободни ръце.
Джондалар се намръщи, но не възрази. Докато вървеше след Ардемун, мислеше за положението, в което се намираше. Дори не знаеше със сигурност къде е или от колко време е тук, но му беше непоносима мисълта да прекара още време в кошарата, без да може да вижда нищо друго освен оградата. Щеше да излезе, и то скоро, защото след това вече нямаше да е в състояние да го направи. Няколко дни без храна не бяха толкова страшни, но ако това продължеше повече, щеше да се превърне в реален проблем. Освен това, ако имаше и най-малка вероятност Айла да е жива, макар и ранена, той трябваше да я намери на всяка цена, и то бързо. Още не знаеше как ще го направи, но бе решил да не стои повече тук!
Повървяха малко, пресякоха един поток и продължиха с мокри крака. Погребението бе кратко и Джондалар се чудеше защо Атароа се занимава да го организира, след като не беше положила никакви грижи за мъжа, докато още беше жив. Ако беше го направила, той може би нямаше да умре. Не познаваше човека, дори не знаеше името му, само беше видял как се мъчи — ненужни мъки. Сега си отиваше — тръгваше към следващия свят, но без Атароа. Може би така беше по-добре, отколкото да прекара много години, като гледа през онази ограда.
Колкото и да беше кратка церемонията, краката му замръзнаха във влажните ботуши. По обратния път той огледа по-внимателно малкия поток, като се опитваше да види камък за стъпване или друг начин да запази сухи краката си. Но когато погледна надолу, забрави за това. Като че ли нарочно поставени един до друг, два камъка лежаха на едната страна на потока: единият беше малък, но съвсем правилен къс кремък; другият беше кръгъл, сякаш точно премерен да легне удобно в ръката му — най-подходящата форма за чук.
— Ардемун — каза той на мъжа зад себе си на Зеландони, — видя ли тези два камъка? — Показа, му ги, с крак. — Дай ми ги — много са важни за мен.
— Това кремък ли е?
— Да, аз обработвам кремък.
Внезапно Ардемун се спъна и падна. Докато се изправяше с трудност заради куция си крак, се приближи една жена с копие. Тя каза нещо остро на един от мъжете, който искаше да помогне на падналия да се изправи. Епадоа се върна да види какво става. Ардемун успя да се изправи, преди тя да се доближи, и гледаше извинително, докато тя хокаше.
Когато се прибраха, Ардемун и Джондалар отидоха до клозета при камъните в другия край на кошарата. Когато се върнаха при другите мъже. Ардемун им каза, че ловците са се върнали с повече месо от убитите коне, но при връщането на втората група нещо сее случило. Не знаел какво точно, но жените били разтревожени. Всички говорели, но не успял да чуе нещо по-конкретно.