Същата вечер отново им донесоха месо и вода, но на никого от носещите не разрешиха да остане при тях, за да нареже месото. Оставиха го едро насечено върху няколко пъна, без да говорят. Мъжете обсъждаха това, докато ядяха!
— Става нещо особено — каза Ебулан, като говореше на Мамутои, за да разбира Джондалар. — Май са заповядали на жените да не разговарят с нас.
— Така е, но за нас не значи нищо — обади се Оламун. — Как можем да направим или измислим каквото и да било, когато нищо не знаем?
— Прав си, Оламун. Няма никакъв смисъл, но съм съгласен с Ебулан. Мисля, че на жените е наредено да не говорят — каза Самодун.
— В такъв случай може би сега е моментът — намеси се Джондалар. — Ако жените на Епадоа са заети с обсъждане, може би няма да забележат.
— Какво да забележат? — попита Оламун.
— Ардемун успя да вземе от земята един кремък…
— А, ето каква била работата — каза Ебулан. — Чудех се в какво успя да се спъне че падна.
— Добре де, какво толкова ни помага едно парче кремък? — не разбираше Оламун. — Трябва да имаш оръдия, за да направиш нещо от него. Аз някога съм гледал как един майстор обработваше кремък, после той умря.
— Да, но той взе и един камък-чук, а и тук наоколо има още няколко. Ще стигнат да направим няколко остриета и да ги използваме за ножове и остриета, а и за други оръжия — стига да имаме едно хубаво парче кремък.
— Ти обработваш кремък? — изненада се Оламун.
— Да, но ще ми трябва малко помощ. Трябва да има шум, за да не се чуват ударите по камъните.
— Добре де, но какво ще направим с няколко ножа, дори и много добри? Жените имат копия! — отбеляза Оламун.
— Най-малкото с тях могат да се отрежат въжетата, ако на някого са вързани ръцете — каза Ебулан. — Ей, сега ще измислим някоя шумна игра или състезание, за да прикрием шума. Но вече почти се стъмни.
— Няма значение. Бързо ще направя сечивата и върховете. А утре мога да работя вътре в подслона — няма да ме виждат. Ще ми трябват животински кости и ей онези пънове, и може би някоя греда от подслона. Щеше да е добре, ако имаше животински жили, но и ивици кожа ще свършат работа. А, Ардемун, ако намериш пера някъде навън, като излизаш от кошарата, ще ги използвам.
Той кимна, после попита:
— Ще направиш нещо, което ще лети? Нещо като летящи копия?
— Да, нещо, което ще лети. Ще трябва доста добре да се издялат и оформят, а това ще отнеме време. Но смятам, че ще успея да направя едно оръжие, с което ще ви изненадам!
ГЛАВА 28
На следващата сутрин Джондалар поговори със Самодун за двете осакатени момчета. Цялата нощ беше мислил за тях, като си спомни как Дарво се беше заел с обработването на кремък още като малко момче, и му се струваше, че ако бъдат научени на занаят, например да обработват кремък, биха могли да водят независим и пълноценен живот, въпреки че са куци.
— С водач като Атароа смяташ ли, че някога ще имат такава възможност? — попита възрастният човек.
— Тя дава на Ардемун по-голяма свобода. Може пък да реши, че двете момчета също няма да са голяма заплаха, и да ги пуска по-често навън от кошарата. Може някой дори да я убеди колко е подходящо да има двама майстори на сечива тук. Оръжията на ловците й са изработени много; лошо. Пък и кой знае, може да не бъде водач още дълго.
Самодун погледна замислено русокосия чужденец.
— Чудя се дали знаеш нещо, което аз не знам. Във всеки случай, ще им кажа да дойдат да гледат как работиш.
Предната вечер Джондалар работи отвън, за да не се разпръснат в подслона треските и парчетата от дялането. Избра си едно малко място зад клозета им. Заради миризмата стражите избягваха да минават оттук и най-малко наблюдаваха това място.
Остриетата, които бързо беше издялал от сърцевината на кремъка, бяха поне четири пъти по-широки, отколкото дълги, със заоблени краища; това бяха образците, от които щяха да се изработят другите сечива. Поради това, че бяха от кремък, ръбовете бяха остри като бръснач, за да режат твърда кожа, все едно, че е парче втвърдена мазнина. Всъщност бяха толкова остри, че често се налагаше ръбовете да се изтъпяват, за да не се порязва този, който ги използва.
На сутринта първата работа на Джондалар беше да си избере в подслона място под цепнатините на покрива, за да има достатъчно светлина. После отряза парче кожа от наметката си и го постели на земята, за да се събират върху него отхвърчащите при дялкането парченца кремък. Около него седяха двете куци момчета и неколцина мъже и гледаха как един твърд объл камък и няколко парчета кост могат да послужат за направата на сечиво от кремък, което на свой ред служеше за оформяне и направа на вещи от кожа, дърво и кост. Макар че трябваше да внимават да не привлекат вниманието и се налагаше от време на време да демонстрират, че спазват ежедневния си режим — ставаха, движеха се, после пак се събираха един до друг да се топлят — всичко това не нарушаваше очарованието от гледането.