Русият мъж усети интереса му и му се щеше да имаха повече кремък, за да започне да го учи поне на основните неща. Чудеше се дали този народ ходи на някакви срещи, като Летните Срещи или Събиранията, където обикновено се разменяха и нови идеи и някои стоки. Не можеше да няма майстори на сечива в тази област, които да обучат Добан. Той имаше нужда от такова знание, което да го накара да забрави недъга си.
След като Джондалар измайстори дървен модел на копиехвъргача, за да им покаже как изглежда и как се прави, някои от мъжете започнаха да правят копия за този странен уред. Той направи и няколко върхове на копия от останали парчета кремък, а от най-здравата кожа, която се намери, изряза тънки ивици, за да ги завърже. Ардемун дори успя да открие гнездо на земен орел и оттам донесе няколко пера. Единственото, което им липсваше, бяха пръчки за дръжки на копията.
Джондалар се опита да направи няколко от оскъдните налични материали. С остро длето отряза тънко парче от една дъска на покрива. Показа на мъжете как се завързва върхът и се прикрепят перата, после демонстрира как се държи копиехвъргачът и техниката на използването му, но без да изхвърля копие. Но изрязването на дръжка за копие от дъска ставаше бавно и изискваше търпение, а и дървото беше сухо, чупливо и лесно се цепеше.
Трябваха му млади, прави пръчки или достатъчно дълги клони, които можеха да бъдат изправени; но за това пък му трябваше огън. Чувстваше се отчаян така затворен и ограничен. Да можеше само за малко да излезе да потърси нещо подходящо за дръжки! Докато се приготвяха за сън, сподели проблема с Ебулан. Той го погледна странно, започна да казва нещо, поклати глава, затвори очи и се обърна на другата страна. Джондалар се замисли за реакцията му, но скоро я забрави и заспа с мисли за проблема.
Атароа мислеше за Джондалар. Тя очакваше с нетърпение промените, които щяха да настъпят у него през зимата и как постепенно ще се поддаде на нейната власт, докато накрая успееше да докаже на всички, че е по-силна от този висок красив мъж. А след като се справи с него, ще осъществи и другите си планове. Чудеше се дали той вече е готов да бъде изведен на работа. Епадоа беше споделила с нея мненията си, че нещо става и че в това е замесен и новият мъж, но още не беше разбрала със сигурност какво е. Може и беше време да го отделят за малко от другите мъже, мислеше водачката, например да го върнат в клетката. По този начин щяха да държат всички мъже неспокойни.
На сутринта тя каза на жените, че иска група за работа, в която да включат и Зеландони. Джондалар се зарадва на предстоящото излизане, защото най-после щеше да види нещо различно от голата земя и окаяните мъже. За пръв път го извеждаха да работи навън и макар че нямаше представа какво щяха да му възложат да върши, все пак се надяваше да му се удаде възможност да потърси млади прави дървета. Как щяха да ги внесат в кошарата, засега беше друг проблем. По-късно през деня Атароа се разхождаше пред землянката, придружавана от още две жени с копия и от Сармуна.
Водачката беше облечена с кожената туника на Джондалар. Мъжете пренасяха кости от мамут и ги трупаха там, където им кажеше. Работеха от сутринта без никаква почивка и храна. Макар че беше навън, той не успя да потърси материал за копия, а още по-малко да може да отсече и да го внесе вътре. Наблюдаваха го прекалено внимателно и не му разрешаваха никаква почивка. Не само се чувстваше отчаян, а беше и уморен, гладен, жаден и много ядосан.
Джондалар пусна на земята единия край на костта от крак, която двамата с Оламун бяха донесли. Изправи се и погледна жените. Когато Атароа се приближи, той забеляза, че тя е по-висока от повечето мъже. Можеше да бъде привлекателна дори. Какво ли й се е случило, че така да намрази мъжете? Когато го заговори, усети сарказъм в думите й, макар че не разбираше смисъла.
— Е, Зеландони, готов ли си да ни разкажеш някоя друга историйка като предишната? Настроена съм да се забавлявам — преведе Сармуна със съответната интонация.
— Не е историйка. Казах истината.
— Че си пътувал с жена, която язди коне? Е, добре, къде е тогава тази жена? Ако има силата, за която твърдиш, защо още не е дошла да те потърси? — попита Атароа с ръце на кръста.
— Не знам къде е. А ми се иска да знаех! Боя се, че е паднала от скалата заедно с конете, които преследвахте.
— Лъжеш, Зеландони! Моите ловци не са намерили никаква жена на гърба на кон и никакво тяло на жена при конете… Мисля, че си чул за наказанието за кражба от Сармунаи — то е смърт. А ти се опитваш и да се изплъзнеш с лъжа!