Когато дълго време нямаше външни посетители, Атароа беше си играла с мъже Сармунаи, но след първите двама или трима, които попаднаха в нейните „Удоволствия“, те разбраха играта и отказваха да играят. Просто се молеха за живота си. Обикновено тя отстъпваше за тези, които имаха жени, да се молят за тях; Някои от жените обаче не се намесваха — те не разбираха, че именно заради тях тя се опитва да елиминира мъжете — но пък можеха да бъдат контролирани лесно чрез мъжете, с които бяха свързани, така че тя оставяше техните мъже живи.
Обикновено пътници минаваха през по-топлия сезон. Рядко някой пътуваше през студената зима, особено онези, които правеха Пътешествие, така че напоследък не бяха минавали много пътници, а през последното лято — нито един. Имаше няколко мъже, които бяха успели да се измъкнат по някаква щастлива случайност, а и няколко жени избягаха. Те предупреждаваха навсякъде. Всички, които чуеха разказите им, ги препредаваха на останалите като слухове или фантастични истории, но слуховете за злите Жени-Вълци се увеличаваха, така че хората гледаха да стоят надалеч.
Атароа беше много доволна, когато взеха Джондалар, но той се оказа доста по-лош от нейните мъже. Не искаше да играе нейната игра, дори не искаше да й достави радост, като й се моли. Ако беше го направил, тя може би дори щеше да го остави малко по-дълго да живее, само заради удоволствието да гледа как се пречупва пред нейната воля.
При командата й Жените-Вълци се втурнаха към Джондалар. Той ги отблъсна, отстрани копията им и за раздава силни удари. Опитите му да не се остави да го хванат бяха почти успешни, но в един момент те успяха да го повалят.
Той продължи да се бори, докато те прерязваха връзките на туниката и панталона му, за да го съблекат, но се оказаха предвидливи — вече бяха опрели до гърлото му остри ножове.
След като разкъсаха туниката му и оголиха гръдта му, те завързаха ръцете му, повдигнаха го и го провесиха с ръце над главата от една висока кука до мишените. Докато го събуваха, той риташе силно и ги уцелваше, но всичката му съпротива само ги доведе до желание отново да го нападат. А знаеха, че ще имат тази възможност.
След като вече го бяха провесили, те отстъпиха назад и го загледаха, доволни от себе си. Колкото и да беше едър и силен, не бе успял да се пребори с тях. Пръстите на Джондалар докосваха земята, но едва-едва, а повечето мъже щяха да висят по-нависоко. Докосването до земята му даваше едва доловимо чувство за сигурност и той дори се усети, че отправя слаб, безмълвен призив към Голямата Майка Земя да го отърве по някакъв начин от това неочаквано и крайно ужасно унижение.
Атароа се заинтересува от раната на бедрото му. Вече беше заздравяла. Той не беше обърнал особено внимание на големия разрез, дори не куцаше и не щадеше крака си. Ако наистина беше толкова силен, сигурно щеше да издържи по-дълго от другите и тя щеше да си получи желаното забавление. При тази мисъл тя се усмихна.
Извратеното одобрение на Атароа наведе Джондалар на нови мисли. Усети силен вятър и потръпна, но не само от студ. Когато погледна към нея, видя, ме тя му се усмихва. Лицето й беше порозовяло, а дишането — учестено; изглеждаше доволна и странно чувствена. Нейната радост биваше още по-голяма, ако мъжът, който й доставяше Удоволствията, беше и красив. Привлечена по своя собствен особен начин от този висок мъж, тя очакваше този път да продължи възможно по-дълго.
Той погледна към оградата от колове и видя, че мъжете гледат през пролуките. Чудеше се защо не го предупредиха. Явно такова нещо не се случваше за пръв път. Дали щеше да има някаква полза, ако го бяха предупредили? Или просто щеше да го очаква със страх? Може би те бяха решили, че е по-добре да не знае предварително.
В интерес на истината някои мъже бяха говорили за това. Всички харесваха Зеландони и обожаваха умението му да прави сечива. С острите ножове и други уреди се надяваха да успеят да избягат. Винаги щяха да го помнят с това! Но всеки от тях беше наясно, че дотогава щеше да мине доста време, а ако нямаше външни посетители, Атароа щеше непременно да провеси някого от тях за мишена. Двама вече бяха провесвани веднъж и знаеха, че едва ли техните сърцераздирателни молби щяха да я накарат да отложи за втори път своята смъртоносна игра. Тайно в себе си те се радваха на неговия отказ да и се подчини, но се бояха, че всеки шум би могъл да привлече вниманието й към тях. Затова гледаха мълчаливо, като всеки от тях изпитваше състрадание и страх, но и мъничко срам.