Дори Джондалар се почуди, макар и за кратко, дали Айла се е върнала от другия свят да спаси живота му, убеден в този миг, че стига да искаше, тя можеше да го направи. Следеше я как се приближава, гледаше я с внимание и любов, с желанието да насити погледа си с гледка, каквато мислеше, че никога вече няма да види: жената, която обичаше, яздеща любимата кобила. Лицето й беше зачервено от студа, вятърът развяваше косата й. Пухкави облачета топъл въздух политаха нагоре при всяко издишване на жената и кобилата — това изведнъж го подсети за собствената му голота и за студа.
На кръста си тя носеше колана за вещи, препасан върху кожената й туника, а на един от клуповете му висеше кинжалът от бивник на мамут — подарък от Талут. Ножът с дръжка от слонова кост, който Джондалар беше направил специално за нея, също се поклащаше в ножницата, наред с брадвичката. Поизтритата й лечителска торба от кожа на видра също си беше на мястото.
Както яздеше коня леко и грациозно, Айла изглеждаше поразително уверена и спокойна, но за Джондалар беше ясно, че е напрегната, В дясната си ръка държеше прашката, а той знаеше колко добре може да стреля от тази позиция. С лявата си ръка, където той беше сигурен, че стиска два камъка, тя придържаше едно копие, заредено в копиехвъргача, който пък беше подпрян на Уини. Непосредствено зад крака на Айла имаше още няколко копия в калъф от оплетена трева.
При приближаването си Айла беше наблюдавала лицето на високата водачка, което отразяваше последователно всяка нейна реакция — от изненада до ужас и отчаяние в мига на просветлението; обаче, когато жената върху коня дойде по-близо, умът на водачката отново беше замъглен от лудостта. Атароа присви очи, за да види русата жена, после бавно се усмихна — подобие на усмивка, пълна с порочна, пресметлива злоба.
Айла никога не се бе сблъсквала с лудостта, но проумя несъзнателните изражения на Атароа и разбра, че тази жена, която заплашваше Джондалар, наистина беше опасна; тя беше хиена. Жената на коня беше убивала много хищници и знаеше тяхното непредсказуемо поведение, но омраза изпитваше единствено към хиените. За нея те бяха метафоричният образ на възможно най-лошите хора, а Атароа беше хиена — опасно зловещо проявление на злото — на която никога не трябва да се има доверие.
Гневният поглед на Айла беше насочен към високата водачка, но същевременно тя не изпускаше из очи цялата група, включително вцепенените Жени-Вълци. Когато Уини беше само на метри от Атароа, Айла мярна рязко движение настрани. С едно плавно движение, почти невидимо, един камък се озова в прашката, изсвистя и тупна.
Епадоа изквича от болка и хвана ръката си, при което копието й изтрополи върху замръзналата земя. Айла можеше, ако беше поискала, да счупи ръката и, но съзнателно не го направи — искаше само да провери силата си. Независимо от това водачката на Жените-Вълци щеше да бъде контузена доста време.
— Атароа, кажи на жените с копията да не мърдат! — обърна се тя към Атароа.
На Джондалар му трябваха няколко мига да осъзнае, че тя говори на някакъв непознат език, но думите й бяха разбрани. Остана поразен, защото проумя, че тя говореше на Сармунаи! Откъде би могла Айла да знае Сармунаи? Та тя никога преди не беше го чувала!
Това изненада също и жената-водач — да чуе от напълно непозната обръщение по име, но още по-учудващ беше особеният начин на говорене на Айла — като че с акцент от друг език, и взе пак без големи различия. Този глас разбуди у нея дълбоко подтиснати, но не и забравени чувства; погребани в паметта чувства, включително страх, което я изпълни с обезпокоително неловко чувство. То засили вътрешното й убеждение, че приближаващата се фигура не беше просто жена на кон.
Много години бяха минали, откакто беше изпитвала тези чувства. Атароа не беше харесвала условията, които ги предизвикаха у нея за пръв път, а още по-малко искаше да си ги спомня сега. Това я нервира, раздразни и ядоса. Искаше да пропъди спомените. Трябваше да се отърве от тях, да ги унищожи, за да не могат да се върнат никога. Но как? Тя погледна към Айла, възседнала коня, и в този миг реши, че русата жена е виновна! Тя ги върна, тя събуди спомените, чувствата. Ако я погуби, всичко това щеше да изчезне и щеше отново да има спокойствие. Със своя бърз, макар и изкривен разсъдък, започна да обмисля как можеше да унищожи жената. Коварна усмивка пробяга по устните й.