— Е като че ли този Зеландони все пак е казал истината — каза тя. — Ти дойде точно навреме. Мислехме, че той се е опитал да краде месо, а то едва щеше да стигне за самите нас. Разказа ни някаква история за яздене на коне, но ти разбираш, че не можехме да му вярваме… — Забеляза, че думите й не се превеждат, и спря. — Сармуна! Не превеждаш какво говоря! — изсъска тя.
Сармуна се беше загледала в Айла. Спомняше си как една от първите жени-ловци, когато се върна с групата, донесла Джондалар, дойде и й разказа за свое странно видение по време на лова, като я молеше да го изтълкува. Разказа за една жена, която седяла на гърба на кон сред стадото, докато те го гонели към ръба на скалата, опитвала се да удържа коня и накрая го накарала да се върне обратно. Когато ловците донесоха месото, говореха, че са видели жена да язди кон — тогава Сармуна се чудеше какъв ли е смисълът на странното видение.
От известно време доста неща тревожеха Тази, която служеше на Майката, но когато мъжът, когото бяха донесли, се оказа млад мъж, който като че ли се материализира от собственото й минало и разказа историята за жената върху гърба на кон — това вече окончателно я разстрои. Този образ преследваше съзнанието на Сармуна непрекъснато, докато тя обмисляше различни възможни интерпретации на честото видение. А една истинска жена; която влиза на кон в техния Бивак, придаваше на видението изключителна мощ. Това беше реално появяване и неговото въздействие я смути. Не бе насочила вниманието си към Атароа, но една част от нея все пак я слушаше, така че сега бързо преведе думите на жената-водач на Зеландони.
— Смърт на ловец, който ловува, в никакъв случай не е постъпка, характерна за Великата Майка на Всичко — каза Айла на Зеландони, след като изслуша превода, макар че беше разбрала същността още от Атароа. Сармунаи беше много близък до Мамутои и тя разбираше доста, но Зеландони беше по-лесен и тя би могла да се изразява по-добре. — Майката е възложила на Своите деца да разделят храната си и да оказват гостоприемство на посетителите.
Докато Айла говореше на Зеландони, Сармуна също забеляза странното й произношение. Макар че го говореше перфектно, имаше нещо… Но сега не беше време да мисли за това — Атароа чакаше.
— Точно затова прилагаме наказанието! — сдържано обясни Атароа, макар че гневът й не остана скрит нито за Сармуна, нито за Айла. — То кара хората да се откажат друг път да крадат и така остава достатъчно храна, която да се дели. Но жена като теб, толкова опитна в използването на оръжия, не би могла да разбере колко трудно беше, когато нито една жена тук не можеше да ловува. Храната беше малко. И всички страдахме от това.
— Но Великата майка земя дава на Своите Деца и други неща освен месото. А жените познават растенията и знаят кои да берат за храна — отговори й Айла.
— Обаче аз съм забранила! Ако им бях позволила да прекарват времето си в бране на плодове, нямаше да се научат да ловуват.
— Тогава недостигът на храна си е бил по ваша вина и заради избора на тези, които са последвали твоето решение. Това не е основание да се убиват хора, които не познават вашите обичаи. Ти си си присвоила правата на Майката, Тя повиква Своите Деца при себе си, когато Тя е готова. А ти нямаш право да упражняваш Нейната власт.
— Всички хора имат свои тачени обичаи и традиции, а ако бъдат нарушени, някои от тях наказват за това със смърт.
Това беше истина; Айла го знаеше от собствен опит.
— Но защо вашите обичаи изискват наказание смърт за това, че човек иска да яде? Повелите на Майката трябва да стоят на първо място. А те казват да се дели храната и да се оказва гостоприемство на посетителите. Ти си неучтива и негостоприемна, Атароа.
Неучтива и негостоприемна! Джондалар едва се сдържа да не се изсмее. По-скоро убийца и чужда на всякаква човещина! Той гледаше и слушаше изумен, а при сдържаните изказвания на Айла се усмихваше одобрително. Спомни си как тя дори не можеше да разбира шегите, а какво остава да нанася груби обиди!
Атароа беше разгневена и й личеше, въпреки че правеше всичко възможно да се владее. Беше усетила пипалцата на „любезната“ критика на Айла. Бяха й се скарали, сякаш беше малко дете, лошо момиченце. Би предпочела открито да я нарекат зла и властна, но да я уважават и да се страхуват нея. Мекотата в думите на тази жена я правеше да изглежда смешна. Забеляза усмивката на Джондалар и злобно го изгледа, убедена, че всеки от гледащите наоколо иска да се смее с него. Тя се закле пред себе, си, че ще го накара да съжалява — и него, и тази жена!