Айла помръдна, сякаш се наместваше върху Уини, а всъщност застана така, че да й е по-лесно да хване копиехвъргача.
— Мисля, че Джондалар трябва да си вземе дрехите — продължи новодошлата, като леко повдигна копието, като демонстрираше, че просто го държи, без открито да заплашва с него. — Не забравяй и връхната му туника — тази, която си облякла. А може би ще изпратиш някого да донесе и колана му, ботушите, ръкавиците, меха за вода, ножа и сечивата, които носеше със себе си.
Тя изчака Сармуна да преведе. Атароа стисна зъби, но се усмихна, макар че това беше no-скоро гримаса. Даде знак на Епадоа. С лявата си ръка, защото дясната й бе ударена, а Епадоа знаеше, че дълго ще носи и контузията от ритника на Джондалар в крака, тя вдигна дрехите му, които толкова трудно бяха съблекли, и ги пусна пред него. После влезе в голямата землянка.
Докато чакаше той да се облече, жената-водач се опита да заговори с по-приятелски тон.
— Сигурно си уморена от дългото пътуване — как каза той, че ти е името? Айла? — Жената на коня само кимна — разбираше я прекалено добре. Тази водачка не отдава голямо значение на любезните запознанства, отбеляза си, никак не е изтънчена. — Ще ми позволиш да ти предложа гостоприемството на моето жилище. Ще останеш при мен, нали?
Преди Айла или Джондалар да успеят да отговорят, заговори Сармуна:
— Според обичая на посетителите се предлага място в дома на Тази, която служи на Майката. Бъдете добре дошли в моето жилище.
Докато слушаше Атароа и изчакваше превода, Джондалар, треперейки от студ, обу панталоните си. Докато животът му беше в опасност, не обръщаше внимание на студа, но вкочанените му пръсти едва завързаха ремъците на кръста. Макар туниката му да беше скъсана, изхлузвайки я през глава, той искрено й се радваше, но за миг остана неподвижен, учуден от предложението на Сармуна. После се дооблече и когато отново се огледа, видя как Атароа се мръщи към жената-шаман. Седна и започна да се обува колкото можеше по-бързо.
„По-късно ще й дам да се разбере“ — мислеше Атароа, а в същото време каза:
— Трябва да ми позволиш да поделя храната си с теб, Айла. Ще подготвим празник, на който вие ще сте почетни гости — и двамата. — Погледна и към Джондалар. — Напоследък имахме успешен лов и не мога да ви оставя да си тръгнете с лоши впечатления от мен.
Джондалар намираше опита й да се усмихне приятелски за измама и нямаше никакво желание нито да яде тяхната храна, нито да остава в това селище дори миг повече, но преди да успее да се обади, Айла отговори:
— За нас ще бъде щастие да приемем твоето гостоприемство, Атароа. Кога смяташ да се състои празникът? Аз също бих искала да приготвя нещо, но сега вече денят преваля.
— Да, вече е късно — каза тя, — а и аз имам да приготвям някои неща. Празникът ще направим утре, а тази вечер ти, разбира се, че споделиш скромната ни вечеря, нали?
— Иска ми се да се заема с подготовката за утрешния празник. Ще се върнем утре — отговори Айла. После добави: — На Джондалар му трябва връхната наметка, Атароа. Разбира се, той ще ти върне „одеждите“, с които сега е облечен.
Жената издърпа дрехата през главата си и я даде на Джондалар. Въпреки нейната миризма, която усети, докато се обличаше, се зарадва поне на топлината, В усмивката на водачката имаше неприкрита злоба, докато стоеше на студа само по тънките си долни дрехи.
— А останалите неща? — напомни й Айла.
Атароа погледна към входа на своето жилище и махна на една от жените. Епадоа бързо донесе принадлежностите на Джондалар и ги остави до краката му. Никак не беше доволна, че трябва да ги върне. Атароа беше обещала част от тях да останат за нея. Особено й харесваше ножът — никога не беше виждала толкова красиво изработен.
Джондалар завърза колана си, после нареди по него сечивата и другите принадлежности по местата им, като все още не можеше да повярва, че отново са у него. Не вярваше, че ще му ги върнат и че ще се измъкне жив оттук. После, за изненада на всички, той скочи зад жената на коня. С удоволствие напускаше този Бивак и не искаше да го види никога вече. Айла се огледа на всички страни, за да се увери, че никой не е готов да им попречи да си тръгнат или да хвърли копие по тях. После обърна Уини и я пусна в галон.
— След тях! Искам ги обратно тук! Няма да се измъкнат толкова лесно! — изръмжа Атароа към Епадоа, докато влизаше в палатката си бясна от ярост и трепереща от студ.