Айла караше Уини да тича колкото може най-бързо, докато малко се отдалечиха и започнаха да се спускат по хълма. Забавиха ход едва когато влязоха в гората долу до реката. Тръгнаха към лагера, където Айла се беше устроила — а той всъщност не беше много далеч от селището на Сармунаи. Едва когато се почувстваха малко повече в безопасност, Джондалар осъзна близостта на Айла и усети прилив на такава силна благодарност, че отново са заедно, та дъхът му секна. Обви ръце около нея и я притисна до себе си, усещайки косата й на бузата си и вдишвайки нейния неповторим топъл женски аромат.
— О, ти си тук, пак си до мен! Не мога да повярвам. Боях се, че вече те няма, че си отишла в другия свят. Толкова съм благодарен, че отново си тук — направо не знам как да го изразя!
— Джондалар, толкова много те обичам! — отвърна тя. Облегна се назад, притисна се към него с облекчение, че отново е до него. Любовта й беше станала още по-дълбока и я изпълваше неудържимо. — Открих едно петно кръв и през цялото време вървях по следата, за да те намеря, без изобщо да знам дали си жив! Когато разбрах, че са те носили, сметнах, че трябва да си бил жив, но не си можел да ходиш. Така се тревожех! Но следата не беше много лесна за следване, та усещах как изоставам. Ловците на Атароа се движат много бързо, макар и пеша, а освен това познават пътя.
— Ти се появи точно навреме. Много добре стана, че дойде в този момент. Ако малко се беше забавила, щеше вече да е късно — каза Джондалар.
— Аз не се появих просто така.
— Така ли? А кога дойде?
— Дойдох веднага след като те за втори път пренесоха месо. Всъщност съм вървяла малко пред тях, но докато носеха първата част, ме настигнаха, като пресичах реката. Имах късмет, че видях две жени, които отиваха да ги посрещат. Скрих се и изчаках да минат покрай мен, после ги проследих, а пък ловците с втората част от месото се оказаха по-близо до мен, отколкото очаквах. Може и да са ме видели, поне отдалеч. От време на време яздех, после се отклоних от техния път. А когато отивах да следя, внимавах много, за да не срещна някого, ако се връщат за още месо.
— Това обяснява „вълненията“, за които говореше Ардемун. Той не знаеше причината, само беше видял, че са напрегнати и говорят нервно, след като донесоха месото. Но щом си била наблизо, защо не дойде по-рано да ме измъкнеш оттам?
— Трябваше доста време да наблюдавам, да чакам подходящ момент, за да те извадя от ограденото място — как го наричат, кошарата ли?
Джондалар измърмори утвърдително.
— Не те ли беше страх, че някой може да те види?
— Наблюдавала съм живи вълци в бърлогата им; в сравнение с тях Вълците на Атароа са доста шумни и е лесно да ги избегнеш. Бях достатъчно близо, за да ги чувам през цялото време. Зад Бивака има едно хълмче. Оттам се вижда цялото селище и дори вътре в онази кошара. Зад него има три големи бели скали, като наредени високо на хълма.
— Да, забелязах ги. Само ако знаех, че си тук наблизо! Щях да се чувствам много по-добре през цялото време, докато ги гледах.
— Чух жените да ги наричат Трите момичета или може би Трите сестри.
— Наричат ги Бивакът на Трите сестри — каза Джондалар.
— Мисля, че още не съм научила добре езика им.
— Знаеш повече от мен. Доста изненада Атароа, когато проговори на техния език.
— Сармунаи толкова много прилича на Мамутои, че никак не е трудно да разбереш смисъла на думите — каза Айла.
— Никога не ми е дошло наум да ги питам как наричат белите скали. А са толкова добър знак за мястото, че е съвсем логично да си имат име.
— Цялата област е като някакъв знак, ориентир. Вижда се отдалеч. От разстояние прилича на спящо животно. А нататък има едно място, откъдето се открива много хубава гледка, ще я видиш.
— Сигурен съм, че и хълмът има някакво име, особено след като е такова удобно място за лов. Обаче от него видях само малка част, когато ходехме на погребения. Имаше две — едното още когато се озовах там; погребваха трима младежи — каза той, като се наведе, за да се предпази от клоните на едно дърво.
— Аз ви следях при второто погребение. Мислех си, че може да успея още тогава да те измъкна, но ви наблюдаваха много зорко. А и тогава ти намери кремъка и започна да показваш на всички копиехвъргача. Трябваше да изчакам доста, докато дойде подходящ момент да ги изненадам. Жалко, че чакането продължи толкова много.
— Откъде знаеш за кремъка? Ние бяхме толкова предпазливи.
— Наблюдавах те през цялото време. Тези Жени-Вълци в никакъв случай не са добри стражи. Ако беше го забелязал, ти можеше и сам да успееш да избягаш — особено, ако не беше се задълбочил в работата с този кремък. А освен това не са и добри ловци.