— Те биха нарекли сина ми изчадие, дете, родено от смесени духове, полуживотно — ти самият го нарече така веднъж. И понеже аз съм го родила, биха помислили още по-лошо за мен.
— Айла, преди да напуснем Лятната среща, ти ме накара да обещая да ти казвам истината и да не укривам нищо от теб. Вярно е, че в началото се тревожех. Исках да дойдеш с мен, но да не разправяш на хората за себе си. Исках да скриеш детството си, да лъжеш за него, макар че мразя лъжите — а и ти никога не се научи да лъжеш. Боях се, че няма да те приемат. Знам какво е и не исках да бъдеш наскърбена по такъв начин. Но се боях и за себе си. Боя се, че ще отхвърлят и мен за това, че съм те довел, и не исках да се подлагам отново на такова нещо. И въпреки това не можех да се примиря с мисълта да живея без теб. Не знаех какво да правя.
Айла си спомни много ярко собственото си объркване и отчаяние от агонията на неговата неспособност да вземе решение. Колкото беше щастлива с Мамутоите, толкова се чувствуваше и нещастна заради Джондалар.
— Сега вече знам, макар че едва не те загубих, преди да го разбера — продължи Джондалар. — Никой не е по-важен за мен от теб, Айла. Искам да бъдеш такава, каквато си, да говориш и правиш това, което мислиш, че е необходимо, защото именно това обожавам при теб и сега вярвам, че мнозинството от народа ще те приеме добре. Виждал съм това и преди. Научих нещо важно от Лъвския бивак и Мамутоите. Не всички хора мислят еднакво и мненията им могат да се променят. Има хора, които ще застанат на твоя страна, понякога това са най-малко тези, които очакваш, и има хора, които са изпълнени с достатъчно съчувствие, за да обикнат и отгледат едно дете, което другите наричат изчадие.
— Не ми се понрави как се отнесоха с Ридаг на Лятната среща — каза Айла. — Някои от тях дори не пожелаха да му се устрои подходящо погребение.
Джондалар усети гнева в гласа й, но долови и мъка в него.
— И на мен не ми се понрави. Има хора, които не могат да се променят. Те не искат да си отворят очите и да видят това, което е очевидно. Трябва им много време. Не мога да ти обещая, че Зеландониите ще те приемат, Айла, но ако не те приемат, ще намерим някое друго място. Да, искам да се върна. Искам да се завърна при моя народ, да видя семейството си, приятелите си. Искам да разкажа на мама за Тонолан и да помоля Зеландони да потърси духа му, ако той още не си е намерил пътя в отвъдния свят. Надявам се, че ще си намерим място сред Зеландониите. Но и да не стане, това вече не е важно за мен. Ето, това е другото нещо, което научих. Затова ти казах, че бих останал тук с теб, ако ти пожелаеш това. Истината ти казвам.
Той я беше хванал с двете си ръце за раменете и я гледаше право в очите с отчаяна решимост, искайки да се увери, че тя го е разбрала. Тя видя неговата убеденост, любовта му и сега се замисли дали е трябвало да заминават.
— Ако твоят народ не ни иска, къде ще отидем?
Той й се усмихна.
— Ще намерим друго място, ако се наложи, но не мисля, че ще трябва да го правим. Казах ти, че Зеландониите не са много различни от Мамутоите. Те ще те обикнат също така, както и аз те обичам. Това даже вече не ме тревожи. Не мога да разбера защо изобщо ме е тревожело.
Айла му се усмихна, доволна от неговата сигурност, че народът му ще я приеме. Искаше й се само да споделя неговата увереност. Може би е забравил, или изобщо не е разбрал какво силно и дълготрайно впечатление й беше направила първоначалната му реакция, когато беше разбрал за сина й и нейния произход. Той беше подскочил настрана и я бе изгледал с такова отвращение, което тя никога нямаше да забрави. Просто като че ли беше някаква мръсна, воняща хиена.
Когато се отправиха отново на път, Айла продължи да мисли какво я очаква в края на Пътешествието. Вярно е, хората се променят. Джондалар се беше променил напълно. Тя знаеше, че у него не е останало нищо от онази погнуса, но какво да мисли за хората, от които беше научил на нея? Такава внезапна, силна непосредствена реакция трябва да е била възпитавана у него от народа му, докато е растял сред него. А защо те да реагират по-различно от него? Колкото и да й се искаше да бъде с Джондалар, колкото и да се радваше, че той иска да я заведе в родината си, тя вече не очакваше с такова нетърпение срещата със Зеландониите.
ГЛАВА 4
Придържаха се близо до реката по пътя си. Джондалар беше почти сигурен, че реката прави завой на изток. Ако водният път променяше посоката си, тук те би трябвало да го изоставят заедно със сигурността да се следва една точно определена посока и да тръгнат напреко през равнината, а той искаше да е сигурен, че точно това е мястото.
Имаше няколко места, където можеха да спрат за през нощта, но поглеждайки често картата, Джондалар търсеше мястото за бивак, което му беше посочил Талут. То беше използвано редовно и той се надяваше, че е някъде наблизо, но на картата бяха отбелязани само общите посоки и знаци и тя, меко казано, не беше точна. Мястото за бивак беше набързо надраскано на плочката от слонова кост по време на обясненията, който беше получил, за да му напомня за тях, и не беше точно обозначение на маршрута им.