— Ако вземем предвид, че са почнали от нищо, излиза, че добре са се справили. Атароа каза, че не са знаели как да използват копията, затова трябвало да гонят животните.
— Губят си времето да вървят по целия път до Великата майка река, за да накарат конете да паднат от скалата, а могат да ги хващат много по-лесно тук на място. Животните, които се движат по тази река, на едно място трябва да преминат през теснина между водата и хълма и много лесно се забелязват, когато отиват нататък.
— Видях го, когато отивахме на първото погребение. Мястото, където ги погребаха, е добра наблюдателница и забелязах, че някой е давал сигнали с огън оттам — имаше пепел от големи огньове, но не знам преди колко време е било.
— Вместо да строят огради за мъжете, можеха да направят оградено място, в което да вкарват животните, като ги гонят, дори и без копия — каза Айла. Дръпна Уини да спре и посочи към варовиковото възвишение, очертало се на хоризонта: — Погледни нататък!
— Наистина прилича на спящо животно. И виж, дори се виждат белите скали, Трите сестри.
Известно време яздиха мълчаливо. После Джондалар замислено промълви:
— Щом е толкова лесно да се избяга от кошарата, защо мъжете не са го направили досега?
— Не мисля, че са правили опит изобщо. Може би затова жените са престанали да ги наблюдават толкова внимателно. Но много от жените, дори някои от ловците, не искат мъжете повече да стоят затворени там. Само че се страхуват от Атароа.
Айла спря.
— Ето, тук съм си направила лагера.
Рейсър потропа приветствено с копито, когато влязоха в малко оградено пространство, изчистено от храсти. Младият жребец беше здраво вързан за едно дърво. Всяка нощ жената си правеше легло в средата на лагера, но сутрин внимателно събираше всичкия багаж върху гърба на Рейсър, за да е готова да потегли незабавно, ако се наложи.
— Ти си спасила и двамата от падане през скалата! — удиви се Джондалар. — Не знаех, но не посмях да те питам. Последното, което си спомням преди удара по главата, е как ти яздеше Рейсър и се опитваше да го овладееш.
— Трябва да свикна и с неговата юзда. Най-големият проблем дойде от другия жребец, но него вече го няма за съжаление. След като спряха да я прибират към стадото, Уини дойде при мен още при първото изсвирване — каза Айла.
Рейсър много се зарадва на Джондалар. Тръсна глава, после я вдигна високо за поздрав и ако не беше вързан, щеше да дотича до мъжа. С изправени уши и високо вдигната опашка, жребецът цвилеше към Джондалар в нетърпеливо очакване, докато той отиваше към него. После наведе глава да близне ръката му. Джондалар го поздрави като скъп приятел, когото не се е надявал да види отново — прегръщаше го, потупваше го, галеше го и му говореше.
После страхувайки се от отговора й, той я попита:
— А Вълчо?
Айла се усмихна и изсвири. Вълкът изскочи от едни храсталаци; не можеше да се спре на едно място от радост, че го вижда. Затича се към него с размахана опашка, излая кратко, после скочи, постави лапи на раменете му и го близна по лицето. Джондалар хвана главата му, разроши козината му, после притисна чело до главата на вълка.
— Никога не се е държал така с мен — изненадано изрече той.
— Много му беше мъчно за теб. Като че ли точно колкото мен искаше да те намерим по-скоро и ако не беше той да държи следата, не знам как щях да се справя. Доста далеч сме от Великата майка река, а има и големи участъци суха твърда земя, по която следите не личат. Но неговото обоняние помогна — обясни Айла. После и тя поздрави вълка.
— А той през цялото време ли е чакал в храстите? И не излезе, докато ти не го повика? Сигурно не е било лесно да го научиш на това?
— Трябваше да го науча да се крие — не знаех кой може да се появи наоколо, а не исках те да знаят за него. Те ядат вълче месо.
— Кой яде вълче месо? — с отвращение сбърчи нос Джондалар.
— Атароа и нейните ловци.
— Толкова ли няма какво да ядат?
— Може би някога е било така, но сега го правят по-скоро като ритуал. Приемаха нов ловец — една млада жена се присъедини към тяхната Вълча Глутница. Пазят го в тайна от другите жени и ходят на едно специално място далеч от жилищата. Имаше един жив вълк в клетка, заклаха го, одраха го, после го сготвиха и го изядоха. Харесва им да си мислят, че по този начин поемат силата и способностите на вълка. Щеше да е по-добре, ако просто гледаха вълците — можеха да научат повече.
Джондалар усети, че несъмнено тя не одобрява Жените-Вълци и техните ловни умения, и сега вече знаеше защо. Техните ритуали за посвещаване застрашаваха нейния вълк.
— Значи си научила Вълчо да се крие, докато не го повикаш. Това е ново изсвирване.